BLUE

РАЗКАЗ ЗА ЕЛЗА И ПАНЧО

2012-01-29T10:08:00.019+02:00

Елзето беше най-прекрасната котка на света. Добричка сиамка, всяка вечер плачеше на вратата да я пусна при мен в леглото да ми помърка докато навън вали сняг. Добре си живеехме двамата с Елзето, аз и давах да си похапва, а тя ме обичаше и двамата по цял ден гледахме рибките в аквариума.

Щом порасна, Елзето поиска да си има котенца. И при котките любовта е нетърпелива, Елзето беше много нещастна ден и нощ, котенца, та котенца. Добре, ама по онова време не беше лесна работа да се намери подходящ жених, сиамски котак с кротък нрав и от добро семейство. Накрая един приятел се обади, че е намерил някого и тръгнахме двамата с вехт сак към другия край на града. А там в една стара къща живееше добър доктор с очила заедно с котарака Панчо за дружина. Насреща Панчо ме подуши разбиращо и сам се напъха в сака. Много ги разбират тия работи котките... Обаче се оказа нелесна работата с преноса щото на връщане ни пресрешна една банда ужасни момчета с тояги и се наложи доста да потичаме заедно с шашардисания Панчо. Ех, какво ли не правят момчетата и котараците в името на любовта.

Още щом видя Панчо, Елза се превърна в чудовище. Нямаше и помен от онова същество търсещо обичане. Започна да ръмжи и да трещи, да напада горкия Панчо и аз серионо се усъмних в шансовете на последния да се установи с красива сиамка и от добро семейство. Голям пердах отнесе миличкия Панчо, но не се отказа, упорито ухажваше своята любима и Елзето лека полека започна да се предава. Първо бяха много любезни, после другаруваха, накрая тя му показа своите любими местенца в къщи. Накрая избухна такава шеметна, нежна и пухкава обич дето изобщо не може да се напише. Двамата си лежаха по цели дни в котешкия кош, за да се знае, че не светът, а любовта само съществува.

Сигурно затова светът винаги се обижда на влюбените, вижда, че не му обръщат внимание, първо се спотайва на вратата, а накрая идва да съсипе всичко. Така стана и с Елза и Панчо. Светът се настани в нейната котешка главица и тя захладня. Горкият Панчо, опитваше се някак да оправи нещата, беше мил и всеотдаен, но Елза гледаше другаде, сякаш той беше престанал да съществува. После се обади добрият доктор с очила, било му мъчно вече за Панчо. С моя приятел едвам успяхме да напъхаме горкия котарак в стария сак, явно дори котките не могат да разберат някои неща...

Няколко седмици по-късно ветиринарят потвърди, че Елзето е бременна. Най-щастлива беше моята тогавашна приятелка от гимназията, която страшно много искаше да си има котенце вкъщи да й мърка докато навън вали сняг. Елзето роди две много хилави котенца, от които оцеля само едното. Моята приятелка го взе, а аз изобщо не вярвах, че мъничето ще живее повече от няколко дни. Новите му стопани обаче го обикнаха от първия ден и по чудо котето оцеля. Скоро след това се раделихме с моята приятелка от гимназията, на мен ми беше мъчно и се ядосах.

Излязох на вън да видя що за свят е тоя дето прави нещата така, пиех вино и свирех на китара в парка и нищо повече не ме интересуваше. Нямаше вече кой да се грижи а Елзето, мама гледаше болния ми дядо, а татко работеше до късно.

Той татко си имаше една птичка - Фъцко. Намерил го една вечер на връщане от работа паднал до едно дърво и го спасил. Гледаше го в голяма жълта клетка в кухнята. Любимото нещо на света за татко беше сутрин през лятото преди работа да пуши и да пие кафе, а Фъцко да му пее:

- Фъци, фъци...

Веднъж обаче татко забравил да затвори клетката, Фъцко изприпкал навън и Елза го излапала. Това преля чашата. Семейния съвет ме привика:

- Или ще се грижиш а котката, - казаха мама и татко, - или Елза отива да живее на село.

Махнах с ръка и изляох.

Няколко месеца по-късно на село някяква банда ужасни момчета пребили Елза с тояги. Намерих я да лежи под една маса на двора, можеше да движи само предните си лапички. Толкова ми се зарадва, усмихна се с тия нейните добри сини котешки очи, галех я, а Елзето мъркаше. После умря.

Мина много време оттогава, а съвсем наскоро ме откри моята някогашна приятелка от гимназията. Не бяхме говорили почти двайсет години и ми стана страшно хубаво. Защото да живееш тогава и сега е едно и също. Тя ме попита:

- Помниш ли онова коте, което ми даде навремето?
- Онова хилавичкото?
- Да. Живя с нас шестнайсет години. Много се обичахме...

И сега някак разбрах всичко. Любовта никога не се загубва, а винаги има пътища и места, където да бъде. През мечтите, битките, топлата нежност, през безразличието, самотата и страданието, нея все си я има, за да не е светът единствено такъв. И докато навън вали сняг.

ДА ДОКОСНЕШ ПТИЦА

2012-01-15T21:03:00.005+02:00

Движи се сякаш изобщо не докосва земята. Идва от другата страна на света и нищо край нея не съществува, нито хората, нито нищо, тя е бял безплътен облак. Изобщо не ме забелязва, преминава бързо улицата и аз тичам, за да я настигна. Дали я обичам? Да, а истинската любов съществува, защото е невъзможна.

Колко е старо всичко в този град! Жълтите къщи и улици, далечните хора, които познавам от дете, тополите и небето, дори тишината е стара като мен самия. Колко отдавна не съм идвал, не помня вече, откакто съм отишъл да живея някъде далече от себе си. Но ето ме пак, чакам я на спирката, точно така както някога чаках животът да спре тук и да се случи. А той, животът, просто ме грабна и ме отнесе по своите си неща.

Ще идем да търсим един приятел на хълма. Още не сме свикнали да разговаряме с нея, вървим бързо, почти тичаме. Сякаш септемврийският ден не е достатъчно дълъг за всички нетърпеливи души. Или защото хълмът е далече, а слънцето може да ни разкрие кои сме. А точно по тоя път не бива да се бърза, на хълма е градското гробище, принадлежим му така както не принадлежим на самите себе си.

Тя предложи да ми покаже гроба. Беше неочаквано за мен, тъкмо започнах да се уча да се усмихвам в нейно присъствие. Приятелят си отиде преди две години, а аз не можах нито да го изпратя, нито да отида после. Тя каза, че ще ме заведе, но се притеснява, че гробовете вече са много и можем да не открием този на приятеля.

- Ще го намерим – казах и.- Разбира се, че ще го намерим, не се безпокой.

Но тя е тревожна. Взела е всичко необходимо, но се притеснява, че може да е забравила и ще се почувства неловко. Разбира се, че ще го намерим.

Никой не харесва гробището. Хората се страхуват защото си мислят, че всичко е тук и сега, че всичко, което знаят е истина. Аз не. Харесвам как растат треви покрай белите камъни, как врабчетата гнездят по младите дървета, а природата връща хората обратно при себе си, за да е всичко както е било. Хубаво е, че става така, че след цялата вселенска самота някога отново ще бъдем заедно само за да разберем колко много сме се обичали.

Разделяме се. Аз тръгвам наляво, а тя към края, ще четем по камъните докато открием гроба на нашия приятел. Ще го намерим. Започвам припряно да чета имената и кръстовете. С уважение защото те са толкова живи колкото и ние сме. Гробовете са различни както и хората, някои са пищни и скъпи, други са почти неразличими, само с някакъв изгнил знак, който да казва, че този човек го е имало. Но дори най-самотният и беден човек има право на отвъдния свят и вече да не е тъжен. Денят е прекрасен, светлината е бистра, такава светлина и такова синьо небе има единствено през септември.

Виждам я много далече. Оглежда се нерешително после се забързва и пак не докосва земята както правят птиците. Дали наистина красотата ще спаси света, мисля си, и така ли изглежда спасението: тя, която се скита смутено край белите камъни. Събужда ме едно добро куче, което се вре в краката ми и маха с опашка. Благодаря, кученце, отивам.

Приближавам се бавно към нея, за да не пропусна някой надпис и тя да не помисли, че съм се отказал. Мисля да и кажа да не се притеснява, че ще дойдем друг път, но тъкмо да я извикам и гробът изниква пред мен, от само себе си.

- Ето го! – казвам развълнувано. – Намерихме го.

Има за какво да помълчим. Не мога да повярвам, вътрешно в себе си знам, че този човек не си е отишъл, че някак не може да си тръгне, гледам усмихнатата снимка от паметника и усещам, че някой на Небето също се смее. Ама хубаво ни беше заедно, поживяхме така както можахме, пак бихме го живели така и аз не искам нищо да се промени. Иде време приятелите да се разделят, но някога отново ще бъдем заедно. Отпивам за Бог да прости, не носим почти нищо, още няколко цигари и свещите догарят. Колко приятели има човек в тоя живот…

Тръгваме си. Отново вървим бързо и пак се разделяме защото трябва да видим близките си, всеки сам. Срещаме се отново долу на спирката, автобусът любезно ни чака , за да ни върне отново в града. Питам я дали би пила кафе с мен на раздяла защото утре трябва да отпътувам. Съгласява се.

В кафенето тя е друга, съвсем близо е. Гледа ме смело и се усмихва, изобщо не се страхува. Пряма е, понякога иронична, тя не е малко момиче, а жена, която знае всичко за мен. Важно е, че се смеем много и все пак не е съвсем спокойно. С нея трябва да се внимава, само един груб жест и тя ще отлети нататък.

Ръкуваме се като стари приятели с обичайните мили думи. После тя се обръща и изчезва като бял безплътен облак. Сигурно трябваше да я прегърна и да я задържа при себе си… Едва ли. Не можеш да докоснеш птица. Мъдро е да знаеш, че истинската любов не съществува, но щастлив можеш да бъдеш само щом веднъж повярваш, че истинската любов е възможна.

Нали

Песента: Birdy - "Shelter"

STOP THIS MADNESS

2012-01-13T21:19:00.013+02:00

С Чочо се запознахме в един влак през април 1990. Влакът пътуваше за Европа, и ние пътувахме натам, бяхме в подготвителен клас на английската гимназия в Перник и отивахме на първата си голяма екскурзия в чужбина. Стената тъкмо беше паднала. Чочо веднага ми допадна, голям симпатяга, малко едричък такъв, вечно засмян металяга, от тия хора дето ти е спокойно край тях. Бързо задругарувахме, оказа се че и той се пробвал да свири на китара и веднага замислихме още щом се приберем да си направиме банда. Чочо щеше да е ритъм китарист. Изкарахме си страхотно на екскурзията, а и после се виждахме абсолютно всеки ден в училище, първата ни работа щом биеше звънецът беше да се съберем в коридора, той беше в А-клас, а аз - в Б. Оттам нататък само свежи лафове, боричкане и смях до където стига. Следобедите пак се виждахме често понеже се познавах с повечето метъли в града, ходехме в един и същи клуб, а лятото киснехме на едни и същи пейки. Бандата дето я мислехме не се случи, не станахме и някакви близки приятели, но и днес като се сетя за тоя тогавашен човек ми става приятно, изобщо, готин тип.

После всеки го завъртя шайбата на някъде, в даскалото по-малко се засичахме щото той не пиеше и не пушеше, а ние точно това правехме покрай училището в горния курс. Ама пак си бехме френдове. Един ден в единайсти клас се разнесе мълвата, че някакви изроди пребили Чочата. Срещнали го пред блока, където живее до пернишкия пазар и направо го размазали. Разправяха,че от смърт го спасил баща му, който излязъл и стрелял с пушка по нападателите. Не знам дали последното е истина, но Чочо отсъства от училище няколко месеца и едвам успя да завърши годината. Видях го в училищното кафене, нищо не разказа, стори ми се повече вглъбен и по-малко усмихнат.

Дойде и края на ученето, мислех, че никога няма да свърши... С Чочата бяхме в една стая на матурата по английски. Той завърши първи по успех на матурата, а аз - трети, което си беше голямм успех понеже имах ужасяващ махмурлук. След изпита седнахме да пиеме бира с Чочо и другите съученици. Имах едно дънково яке много бойно такова, решихме да напише всеки по едно изречение на гърба на якето да си имам спомен от последния ден в училище. Чочата нарисува голям хипарски знак с надпис:

STOP THIS MADNESS

Не ми стана съвсем ясно какво точно имаше предвид с надписа, ама се заговорихме за хипарски работи и го питах какво става с китарата.

- Нищо не става - каза той. - Стои си под кревата. Що не минеш да ти я дам?
- Ти не я ли искаш?
- Не, за какво? Май няма да свиря повече.

По онова време имах една хубава дванйсетструнна китара, ама викам си какво пък. Ще си пазя хубавата китара да си свиря в нас , а тая на Чочо ще е за пейките в парка дето се събирахме всяка вечер. Чочо я извади от под леглото в тях и ми я даде, оказа се нелоша черна кухарка.

После кандидатствахме заедно в софийския, изкарахме изпита, но не ни взеха щото бяхме донаборници. И така.....

Имам само един спомен за Чочо след това. Видях го през улицата веднъж. Махнах му и той ми махна, а някак си и двамата знаехме, че няма смисъл да пресичаме шосето. Сигурно затова съм го запомнил, защото не беше среща, а разминаване. До вчера аз пазих такъв спомена за този човек, докато не видях снимката му в новините.

Малко е да се каже, че бях потресен. Никога не бих допуснал, че този симпатяга, малко едричък такъв вечно засмян металяга е способен да извърши възможно най-ужасното престъпление, убийство на дете. Неуслужливото ми съзнание отказваше да приеме това за истина, а и всички новини ставаха все по-объркани. Чочата убил детето и после се застрелял. Но всичко това звучеше толкова нелогично, толкова абсурдно. Загубих много приятели през годините, много от тях бяха убити. Но за пръв път се оказа да познавам убиец, и да свиря на неговата китара. Не, не може да е истина...

После се напих. Мислех за оня влак, който пътуваше към Европа, но никога не стигна дотам, за китарата... Виждах Чочо как ми маха през улицата, слушах самодоволните объркани разкази от телевизора. И мислех за моята малка дъщеря...

Чудя се какво да правя с онова яке. С един голям хипарски знак и надпис:

STOP THIS MADNESS
STOP THIS MADNESS
STOP THIS MADNESS
STOP THIS MADNESS
STOP THIS MADNESS

СПОМЕН ЗА МОИТЕ БРАТОВЧЕДИ

2011-11-25T21:41:00.036+02:00

Преди няколко години отидох за последно на нашия селски събор. В едно загубено брезнишко село с дивно име Красава. Там минаха детските лета и наистина е скъпо, баба и дядо са погребани там.

Над селото още живее Лудото дърво. То е толкова старо, колкото целия свят. Пораснало е там върху един хълм наречен "Градище" и под него е живяло селото. Дървото е лудо, защото хълмът бил гол и вятърничав, но после както обикновено се случва с лудите неща, всичко станало друго, кръстът вкопали също там и празнували Великден. В нашето село.

Като дошли новите времена нещата се подобрили. Построили път. Път,по който всички да си отидат, едни към гробището, други към живот, който не е истински. Никой не си дойде за селския събор, нито тези от гробището, нито моите безбройни братовчеди пръснати по света от Париж до Хонолулу.

В онази сутрин или следобед на селския събор купени непознати започнаха да прииждат към Красава. Един подир друг до площада пред олющената община пъплеха старите автобуси и от тях слизаха старци от другаде, и заемаха чинно местата край пушещите скари пред трибуната. Хапваха и пийваха щастливи, че имат вяра и са добри. Дойде и ораторът. С глупава скъпа кола и каза:

- Ако не бяхме Ние, тук щеше да има още една трета национална катастрофа!

След първите две национални катастрофи, в селото е имало гимназия. И много, много деца. След "избегната" трета катастрофа, там няма никой, само две баби напук пушат зиме комините. Няма ги и моите братовчеди. Ораторът си тръгна заедно с всички, а аз взех забравеното българско знаме зад трибуната и си го занесох вкъщи. Не знаех какво друго може да се направи...

Лудото дърво линее на хълма. Засадените в редица борове по хълма му пият водата, но едва ли това е причината, просто няма смисъл. И кръстът седи заровен под близките храсталаци.

Там е вододелът. На юг реките се вливат в Бялото море, а на север - в Черното. Така е цел живот, стоя на някакъв вятърничав хълм, до древното дърво и кръст скрит твърде отдавна, за да разбера. Накъде да тръгна, на север към изкусителното тъмно или на юг, дето небето сурово мъжделее, не знам. Не знам и къде са се дянали моите братовчеди, имам тефтер с адреси от Париж до Хонолулу.

Слязох бързо надолу, до празната кирпичена къща на баба и дядо, където зад вратата се беше свило забравеното българско знаме. И тъкмо да заплача се сетих.

За тефтера дето са всичките адреси на тия мои незнайни братовчеди. Ще им пиша да си дойдат, от Париж до Хонолулу, през Черното и Бялото море да пристигнат всичките в загубеното брезнишко село Красава. Не знам нещо да може да се направи, боровете пият водата по хълма, а догодина може бабешките комини и те да не пушат зиме.

Ама те така, да си дойдат, да се видиме.

СПАСЕТЕ БЪЛГАРСКАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

2011-11-18T21:13:00.012+02:00

Първо, страшно много харесвам думата "железница". Истинска българска дума. Стойността й най-чисто може да усетите на далечни гари като Лакатник или Царева ливада, там се разбира какво постижение е българската железница. Още Буров нарича нашата железница най-голяма гордост на нацията, това е първата работа на българските правителства след Освобождението, да се строи железния път. Не е било лесно, България е изплащала съществуващите железници на Отоманската империя, имало е съпротива и вътре. Мой роднина ми разправяше как чорбаджиите от село Летница, сега град, пратили дисаги жълтици на Стамболова, та да може железницата да мине през съседното село, да не им плаши добичетата. Така и станало, съседното село е Гара Левски. На трънското ждрело пък има един интересен тунел, съвсем неподходящ за дивната природа там. Този тунел е израз на неосъществените мечти на великите трънчани Трън и западните покрайнини да са по-близо до България. Първата работа на българите след Освобождението на Македония през 1941 година е строеж на железница. И още: основна задача на комунистическите правителства след 1944 година също е строеж на железопътни линии, пътищата Перник-Волуяк или Ловеч-Троян, създадени с огромни усилия на бригадири и затворници.

Повод да пиша това е неприятен човек, министър Московски (че и името му такова подходящо), който обяснява, че предстои унищожаването на двеста километра железопътни линии догодина и уволнение на хиляди хора. Били нерентабилни. Това е смешно и идиотско. Железницата не е фирма, тя е политика. Разбира се, че трябва да има реформи и железницата да е в съвременността. Никога не съм имал левичарски убеждения, нито имам особени пристрастия към ужасната услуга на БДЖ. Причината е друга. Навремето въпреки немотията, България е пратила едно обикновено будно момче, дедото на моя приятел Сандо, да учи във Франция да се научи как се строи железница. Сандо отдавна живее, в родината на баба си - Франция, вместо такъв ценен човек да е тука, те го изгониха заедно с цялото ми поколение. Баща ми правеше индустрия, лоша или не, индустрията на татко беше претопена, за да могат лоши хора да са богати вместо внуците ни да са осигурени и спокойни. И какво ще им кажем на предциите другия път като се видиме на небето? Вие направихте, а ние разпиляхме понеже нямахме смелост и акъл!?

И да ти кажа, Бойко, щото ти си отговорен. Че нашата полиция ме пази, това ми е известно, че строиш магистрали, тоже. Че издържаш тотална администрация, ясно е, че милион българи хранят шест, е няма как да ти излезе сметката. Ама да посягаш на железницата при положение, че България е на такова място, откъдето може да печели милиони от нея, това ми е непонятно. Или приватизирай железницата, както направи госпожа Тачър, или спри кражбите и се погрижи за хората там. Щото парите се печелят и се губят, но честта, тя само се губи. А наша чест е българската железница.

ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА ПРЕЗИДЕНТА

2011-11-11T13:26:00.037+02:00

Манол.
Мони, Монката, ама никой не ми вика така.

Викат ми Президента.
Щото имаме еднакви фамилии и сме от една махала. Къщата на президента, майка му е жива още, е там, като минеш магазина и още малко нагоре. Една жълта къща стара. Иначе не се знаеме с президента, а и що общо имаме, фамилиите ни еднакви верно, ама сме други. Той е Георги, победител. А па аз съм Манол, моето име значи, че Бог е с мене. С мене ли е, не е ли...

Иначе съм тукашен, перничанин.
Родил съм се през шейсе и седма година, баща ми работеше у жепето, майка беше шивачка, "Елена Георгиева" фабриката. Една сестра имах ама тя си отиде млада. Тате умре още през осемдесе и осма зимата, а майка я изпратих полани. Измъчи се и тя много женицата... Изучих се, завърших техникум. Исках да учим у София у МЕИ-то, ама не ми стигна бала на изпита, петица изкарах на математиката, и не стига и това ти е. Тогава се служеше казарма по две години обаче можеше и да се бачка у завода пет и ти се водеше се едно си служил, разбираш ли. И тогава почнах у "Стомана" по електрото. Мръсотия много ама поне плащаха пари имаше колко искаш. Ожених се баш като дойде демокрацията, решихме да земеме с жената една гарсониера у Квартала, да сме си отделно с нея. Щерка имам, Ването, на майка е кръстена. Сега е студентка у Германия, там стипендия, сичко.

Деведесе и коя година беше, не помним вече, ни изпосъкратиха от завода. Преди това беше хубаво много, тука в Перник само ние зимахме добри пари ама те, спрели се поръчките и нас ни махнаха... Половин година седех без работа, малечката реве, жената тича нощеска за хлеб, кога беха тия най-гладните години. Добре, че един братовчед ме уреди у Обогатителната фабрика къде товарат кюмюра по вагоните. Ама и там, работиш, а не плащат. Един път не беха плащали два ли, три месеца ли и решихме с един колега да източиме малко нафта от локомотива да има поне да платиме парното. Ама ни хванаха. Не знам, некой наклевети ли ни, сигурно. За трийсе кила нафта ме уволниха дисциплинарно и ме осъдиха три години условно. Жената си продаде златните обеци да платиме на адвокатката.

И тогава почнах да пием. Аз и преди си пиех, кой не пие на днешно време... Почнах да си пием от сутринта, работа нема, по цел ден, що да правиш. Жената излезне сутрин на работа, малечката на училище, а аз си земам една половинка и почвам. По едно време работих по София по строежите, кога плащат, кога не... То едно, че парите не стигат, второ, че сичко отива за път и за ракия. По едно време вече не можех да ходим сутрин и жената дигна ръце. Вика, ставай и си заминавай, не ми требваш тука! Намерила си некакъв се запознала и ме остави. Сичко ми зема, и що имам и що немам, и него ми зема. И аз ни напред, ни назад, детето още малко, пари нема, работа нема.. Бех решил да се свършим, ама така ли се свършва. И жената сигурно е права, то с такъв разтурен човек живее ли се!? И така, прибрах се тука при майка, тя зимаше двеста лева пенсия и аз ходим та работим на тоя, оня и така.

Докато беше мама жива, добре беше. Верно сиромашия, ама пак некакъв човек имаш близък, разбираш ли ме!? Ама майка покрай мойте ядове и тя се разболе, три години лежа болна и накрая се спаси женицата на оня свет. И си останах така сам, Манол, президент у сам нищото.

Преди ходех натам насам, видим се с приятели, пивнеме по ракия ако некой има, на магазина се събирахме тото играехме. И аз да ви кажем, спечелих от тотото. Сичките мачове, тринайсе мача уцелих, черпих наред, викам си, Маноле, свърши се твойта беднотия, сега и борчовете че оправиш, и детето че изучиш и нема да ходиш се с наведена глава. Кога отивам утре ден да си земем печалбата, осемдесе лева. Сто човека били спечелили и те, ма не знам верно ли е, не е ли... Не можах да платим даже вересията от черпенето.

И сега, що да правим... Сутрин ставам много рано и тръгвам с количката да събирам железо. Рано требва да се ходи, знаеш ли що народ събират железо, знам и доктори и инжинери, секакъв народ. И се от беднотия, от ядове, секи нещо закъсал. Ма то и железо нема вече, дома сичко съм изнесъл, тенджери, вилици, сичко, останал съм с две вилици. Телевизора, беше един стар телевизор руски, и той замина. Ама защо ми е телевизор като тока го спреха още мама като почина, преди тя го плащаше от пенсията, а сега откъде... Днеска ако имам късмет, може два-три лева да изкарам. Единия ден си купувам хлеб, другия не. Нещо олийце, комшиите понекога и те хората дават, боб, леща та си сготвим една манджа за цела седмица. Кога има, си купувам от магазина некоя и друга наливна цигара от контрабандните, имам и малко тютюн един познат ми даде, брал по нивите. Ако много закъсам, увивам у весник и пушим. Сигурно си викаш, сиромах си, а пушиш. Пушим, излезнем навънка сам по двора, влезнем в къщата, що да правим. Пушим. Купувам си и спирт от аптеката. Седемдесе стотинки са сто грама спирт, за лев и четиресе човек може да направи главата. Ама иначе не можем да спим.

Седим нощно време и се чудим що да правим. Четвъртък ходим до един склад до гара Разпределителна да събирам кашони. Хората ме знаят там, викат: "Президента иде!". Дадоха ми много книги стари и ми стана криво да ги издадем за жълти стотинки. И сега като не обикалям четем. Това Толстой, това Достоевски, четем нощно време и чекам да стане време да излизам с количката.

Това е. Живот. Дано поне Ването, малечката да е добре. Не съм я виждал десет години вече. Ма там да е, тука нема нищо за нея, то и за нас какво остана. Остана само да се явиме пред Господ.

А Господ той нали се е с мене. И името ми такова. Понекога му викам, Боже, щом не искаш да слезнеш тука на земята, па сигурно е право ние да идеме при тебе. Да видиме и ние света от високо, с Перник, комините. Там, там, види се и нашата къща на баира... И президента не иде, ма той си е президент, неговата работа е сложна. А мойта що, да бутам количката. Мислил съм да отидем да му се представим. Ама що да му кажем, нема що:

- Аз съм Манол, Монката, ама никой не ми вика така. Никой.

МАЛКИЯТ ЧЕРВЕН ПЕТЕЛ

2011-10-07T22:07:00.010+03:00

Кога научаваме нещо за доброто? Никога. Доброто не се научава, ти си го донесъл със себе си преди да дойдеш, помниш ли? Може само да го губиш, животът е непрекъснато да губиш доброто, ден подир ден, зърно по зърно, дума след дума докато стигнеш съвсем сам някъде там на края. А как започва всичко, ще ти разкажа, започва с историята на Малкия червен петел.

В селския двор на баба и дядо се разхождаха всевъзможни твари, кучета, рижи котараци и кокошки. Цар на птичето царство и на целия тамошен свят беше един огромен шарен петел, величествен и надут подобно на всичко, което е непременно красиво. Бил съм на четири или пет години, там някъде, и страшно много се страхувах от този всепризнат властелин, още повече, че петелът не пропускаше да разпознае страха ми и ме нападаше всеки път щом сметнеше това за забавно. И аз се втурвах с плач при мама. На двора живееше и друг един малък червен петел, съвсем неуместен и невидим. Кокошките не му обръщаха никакво внимание и дори не побягваха радостно от него с навирени опашки, както правеха с шарения си господар. Аз пък си го харесвах Малкия червен петел, гледах го как си крачи самотен край оградата в сенките на дърветата накрай бабината градина и тъгувах заедно с него.

В началото на лятото беше, разхождах се на двора и играех с дядовото куче когато шареният петел отново ме нападна, но много по-свирепо от преди. Сигурно беше разбрал някак, че харесвам нищожния му събрат, не можеше да е друго... Здравата се уплаших, пернатият колос налиташе с разперени криле злобно в краката ми, а аз само гледах вцепенен от ужас. Дотичаха роднините и ме спасиха, а аз ги молех плачейки да дадат шарения петел на циганите, които идват да калайдисват, за да си отдъхнем, ние двамата с Малкия червен петел. Наближаваше Петровден и всички тържествено обещаха, че скоро, че още утре всички ще се отървем от шарената напаст, веднъж и завинаги.

На тържествения обяд присъстваше и петелът. Беше в огромна тава и аз отново се разплаках. Не исках да пострада, исках само циганите да го отнесат, защото знаех, че циганите изчезват, но после пак се връщат. Както цирка. После баба ми сложи тавата на масата и по селски обичай всеки започна да се храни като си взимаше почтено от своя край. Но аз не можах да хапна, въпреки, че всички твърдяха, че няма нищо по-вкусно от големия лош шарен петел и че така му се падало.

Същата вечер го срещнах. Крачеше си надменно из двора както и преди. Животът е жесток и естествен. Нима имаше нещо по-нормално от това да принесат в жертва ненужния червен петел за Петровден, моя празник в началото на лятото. Така се случва с неудачниците, никой няма да им разреши да се скитат самотни в сенките на дърветата, далече от истинския живот. Нямах вече сили да тъгувам, седнах на прага и реших, че от тоя момент нататък и аз ще съм като Малкия червен петел.

Вече не обичах да ходя в сладкарница "Захарно петле", не харесвах ветропоказателите, те ми напомняха на моя малък червен приятел. Светът вече не ме интересуваше толкова, а само какво се случва в сенките по края му. Живеех сам защото като си сам нищо не се губи. Докато една сутрин се събудих пораснал и разбрах, че някой някога е измислил песен за Малкия червен петел. И тогава с тая песен всичко започна отново.

ЦИГАНИТЕ НА САТУРН!

2011-09-27T00:10:00.015+03:00

Следя със затаен дъх събитията от китното българско село Катуница, то и името му едно такова възрожденско, и с преклонение и затаен дъх потръпнувам пред величавото пробуждане на гордия български дух! Просълзявам се пред мисълта как една истински патриотична кауза може да стори невъзможното и да обедини в себе си такива несъвместими ценностни системи като тези на Ботев и Локото, че да се въплати Съединението в огнен български юмрук!

Четох какво разправят хората по интернета за циганите. Четох и какво казал Саркози по темата, тоя общоевропейски олигофрен, който стана известен с това, че навремето като вътрешен министър на Петата република нарече протестиращите си цветнокожи сънародници "измет". Чувам, че този просветен монарх, не като Киро, бил много сърдит задето ние с румънците сме диваци и не се кефим много ентусиазирано на европейските ценности. Да ти кажа, дребен, ако имах твоите ценности щех да се фърлим у Владайската река, пък и ми е пределно ясно, че франсетата с техните ценности са допринесли далеч повече светът да е така приятно място, отколкото циганите.

Така си е, за жабарите гадни са българите, за българите са виновни циганите, за софиянците са виновни перничаните, да не говорим за изконното съперничество между селата Горно и Долно Уйно, кюстендилски окръг. Нямам нищо против конституционното право на всеки български и европейски гражданин да бъде тъпанар, да носи униформата на своята псевдообщност, но да се мразят хората, че са родени такива, това е противно на всяка способност да бъдеш човек.

Винаги се намира причина да намразиш някого, иначе нямаше да има разводи и други сръдни. Обаче да намразиш цял етнос вече е въпрос на никакво въображение. Аргументите тук се появяват след намразването. Циганите са гадни и толкова. Циганите на Сатурн! Иначе никой не се интересува как преживяват тези призрачни хора през петнайсти век в едно общество, което е всичко освен цивилизовано.

Бедни са, ама защо се плодят тия черни гадини. Един приятел ми разказа една граовска българска народна песен, в която се пее: "Девет братя сме, имаме едни гащи, един ги смъкне, друг ги намъкне". Сюжетът е петдесетина година преди лирическите герои на песента да заминат да живеят в София, да завършат университето и да станат патриоти. Същото е сега с циганите. Нямат нищо, нито земя, нито бъдеще, нито нищо. Имат само много деца. Шведите нямат деца, но имат IKEA. Мен ако ме питате, да им пикам на ИКЕАТА, ама всеки си решава кое е по-почтено, дали да има дете или плазмен телевизор примерно. Циганите крадат. Ма и аз да не мога да чета и да имам няколко деца ще практикувам по жиците или на Е80... Не че някои хора с бели яки не ни взеха всичко без никой да ги съди или да им запали къщите, това е в скоби.

Аз си обичам България, може да не е Франция, ама си е наша и си е готина. Имам много приятели цигани, нещо повече, някои от моите герои като Ал Ди Меола или Рони Джеймс Дио също са цигани. Богатството на една държава не са урановите мини и пустинните територии, а хората. Няма никакво значение дали тия хора са арменци, българи, евреи, цигани или хотентоти. Всички сме граждани и живеем заедно за бъдещето. Обществото е като човека, вземеш ли му бъдещето, вземаш му всичко, така започва то да линее и умира. И ако няма справедлив проект за всички, ако продължаваме да се делим и да си живеем под похлупака на измишльотините, няма да има утре за никого.

Направих тази снимка преди седмица в Търново. Това са малчугани от България. Ако някой смята, че те не заслужават целия свят, тогава и Друг ще замълчи...

ТАКА И ЗАЩОТО

2011-08-22T21:34:00.010+03:00

Винаги съм смятал, че с обичта към музиката започва всичко. Сигурно защото музиката е толкова уязвима, затова много хора се вторачват в нея, вземат си я вкъщи и си е тяхна. После заедно с красивата нея отиват при другите и правят музиката такава, каквато трябва да е, че да им се поклоним и ние, дребни души и бетонирани конформисти.

Сори, ама нема да стане! Преживял съм и преслушал какво ли не, рационалната безсмисленост на академичната класика, джаз, за който Чарлз Мингъс казва, че няма как да е музика щом не се изсвири повторно, патетичният червеникав поп създаден от тричленки и рок дето има толкова мотори, кожи и финтифлюшки, че изобщо не става за слушане. Обаче дори моята изнемощяла душа не можа да предположи включването на музиката в олимпийската спортна програма.

Имах нещастието да гледам един от мюзикайдълите. Що съм го гледал ли, щото ми пушеше главата от бачкане, жена ми беше бременна, а до европейското имаше цял месец. И ето какво, идват някакви млади хора, които мечтаят за музика. Те обаче не стават за друго освен "народа" да им се подиграва и битиви да продава прах за пране. Всички са доволни дето се вика, и ний, и Мистър Пропър. Има лафове и жестоки кавъри, абе ум да ти зайде! Спечели един оръфляк от Пазарджик дето си заряза приятелката одма щом стана звезда, веднага се залиби с една засукана мацка дето да му отива на компетенциите. Какъв глупак е бил Джон Ленън да се ожени баш като станаха известни битълсите!

Просто не е приемливо. Имало е и други пъти, през шейсет и шеста в Щатите правят голям конкурс, че да си имат и те група като оная от Ливърпул. The Monkees даже са приятни, но нямат нищо общо с титаничния рок, който върлува, дори успяват да уволнят Джими Хендрикс, което май е най-известното им действие. Оттогава телевизорите бълват конкурси и двубои, но кой си спомня жертвите им и кой ще си тананика глупака от Пазарджик дето така успешно се справяше с Ози Осбърн и Азис...

Сега отново ми се случи, гледам "Гласът на България", какво хубаво наименование. Много ме е яд за Кирил Маричков там, но ще го прежаля. Отново се провеждат боксови срещи от името на музиката. Естествено под вездесъщият ореол на култовия бездарник Слави Трифонов и сюрия супермаркети. Може и да им е забавно на дъртите пергиши, но според мен е отвратително всичко това да оскърбява млади хора, които са талантливи и са си важни.

И аз съм бездарник. Свиря ужасно на китара и пея още по-зле. Обаче музиката е радост сама за себе си. Особено ако си я споделиш с хубави хора. Не мисля, че е страшно дето съм зле като музикант, пускам си Стоунс или Цепелин, те са достатъчно велики, че и аз да плямпам в рокендрола. Музикалното образование също е прекрасно, за истинските хора, то отваря врати. Но ако е стигнал някой образован и признат до нещо добро в музиката, нека да помага на младите готини хора, вместо да ги съсипва и да ги учи на делба всеки ден...

И така и защото. Музиката си е музика. За някои сигурно е глупост или неважна, но тя е единственото сигурно доказателство, че има и друго. И така ще си остане, защото и сега в някой затънтен пернишки гараж някой репетира.

ПИСАТЕЛ

2011-07-27T06:47:00.006+03:00

В книжарницата срещнах днес

един писател –

бяха го сложили да слага автографи

на книгите си и да ги продава.

Посрещна ме смутено на вратата:

-Да, аз написах всички тия книги.

Изглеждаше приятен и смутен

с излъчване и очила, и всичко,

което трябва на един писател.

-Чудесно, - отговорих му любезно, - аз много Ви харесвам.

Не взех от книгите защото

добрите хора

не стават никога добри писатели.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ

2011-07-18T22:00:00.032+03:00

Вървиме изправени

край своите стари

тревясали вече

огради и къщи;

нищо в живота

не се променя

и никой

от него

не се завръща.

Да идеме всички

на края на парка

както някога

да пиеме водка,

какви късметлии сме,

че не спечелихме,

както други

живота от тотото.

Какви късметлии сме,

че бяхме тука,

в тоя загубен

далечен град,

че пак сме си бедни,

и глупави,

още да скитаме

напред-назад.

Какви късметлии сме

да падаме заедно -

добрите успяха

щастливо сами...

Нищо обичано

не е реално,

ако от него

не те боли.

Да пиеме първо,

за Красотата,

за тъмното утре

на светла бира.

Да пееме песните

на душата,

която е вечна,

но първо умира.

И още за оня,

вселенския смисъл,

който го има

в мечтите ни само,

за всички презрени

квартални момичета,

и наште приятели,

дето ги няма.

Изправени после

да тръгнем обратно

край своите стари

тревясали вече

огради и къщи;

нищо в живота

не се променя

и никой

от него

не се завръща.

ПЕСЕН: ОБЛАЧНО ЛЯТО

2011-07-14T07:28:00.009+03:00

Тази песен се случи в късната есен на 1997, Шеки написа музиката, а аз думите. Няколко години по-късно се опитахме да я запишем само с акустични китари, но си остана единствено с демо версията. Наистина е трудно да се разказва за песен, надявам се тази скоро да види бял свят.

Понеже Шеки ми се обади преди няколко дни да му напиша текста, искали да правят "Облачно лято" с приятелите от групата, а той естествено забравил всичко. Стана ми хубаво, защото важните неща никога не изчезват.

Последната година от живота ми е трудна. Нещата от настоящето отиват назад, а други от миналото неочаквано се връщат, за да са всичко хубаво, което са били. И тази песен с чистотата на младостта ми, когато беше написана по някакъв особен начин изразява начина, по който се чувствам сега, след толкова много години.

ОБЛАЧНО ЛЯТО

Облачно лято,
предпоследни сълзи
и нестигнал от скитане път,
като мило момиче
по стъклата звъни
умореният смях на дъжда.
Не, не вярвай на мен,
слушай тихото си,
намери го с тъга, не по мисли,
дар е щом те вали,
щом си сам всеки ден,
свободата боли - тя е чиста.

Облачно лято,
всички думи са край,
не мостове и нито пътеки,
няма знайна утеха,
нито ад, нито рай,
сам със тебе ще търсиш човека.
Ти не вярваш нали,
на слънчасали дни,
всичко честно напред е въздишка,
дар е щом те вали,
но мечтай и помни,
любовта не е сън - тя е всичко.

ЕМА

2011-06-26T19:40:00.016+03:00

Къде започва и къде свършва всичко? Вярно ли е, че ако пеперудата размаха крилцата си, това ще предизвика буря на другия край на морето?... Не знам. Слушам една песен на Бон Джоуви. Тя напомня за Ема.

Ема дойде в нашия клас от някъде далече. Седеше точно в обратния край на стаята, сама на първия чин до прозореца, а аз - на последния в редицата към стената. Беше малко пълничко, тихо и мило момиче. Сприятелихме се малко преди да завършим, заради Бон Джоуви. Никой друг в нашата ученическа стая не се интересуваше от музика и заради музиката двамата с Ема ненадейно прекосихме безкрайното пространство между първия чин до прозореца и последния откъм стената. Разменяхме си касети, тя ми подари няколко плаката на Битълсите, а аз я заведох в рокклуба.

Беше в средата на деветдесетте и тогава всичко се случваше в рокклуба, там живеехме, там се напивахме, пеехме и се влюбвахме напук на цялата мътилка навън. В клуба Ема се запозна с Боби. Истинско чудо. Боби беше един такъв слабичък и блед, трийсет кила с мокри дрехи. Но любовта е чудо и събира хората, не такива каквито са, а каквито могат да бъдат. Радвах се за тях, даже се гордеех, че пръв съм довел Ема в клуба, където тя срещна щастието.

После ме взеха в казармата и им изгубих дирите. Така де, животът те хвърля в незнайна посока, а там виждаш друго и друго мислиш. Като се върнах в града година и половина по-късно, станах даскал по английски. Веднъж в училището един колега ми каза, че срещнал Ема, тя също преподавала, но се отказала заради проблеми с наркотици. Беше истински гръм от ясно небе. Ема, най-тихото и мило момиче в класа. После разбрах, че и Боби страшно е закъсал, ходел по улиците да събира пари и че имено покрай него Ема се бе забъркала в този кошмар.

Ето какво бях направил, бях завел Ема в клуба и вместо там да срещне любовта и щастието, бе открила друго. Отчаянието, което ни намира, когато не знаем какви можем да бъдем и ни превръща в мрачните сенки, от които не можем да избягаме.

I wanna lay you down in a bed of roses
For tonight I'll sleep on a bed of nails
I wanna be just as close as your Holy Ghost is
And lay you down on a bed of roses...

Хубава песен... С хубавите песни започва всичко, а на другия край на морето вече вали.

АХ, ПРОСТИ МИ, ОЙ ДУШИЦЕ!

2011-06-16T02:07:00.008+03:00

Това е любимата песен на моя дядо. Като приятелите му отивали на война, той бил до сутрин с тях и понеже така е трябвало, дядо оцелял, а приятелите си отишли.И песента е останала, докато има изгубени приятели и сутрини, които да се чакат.

ЧОВЕКЪТ С КОСТЮМА

2011-05-28T14:09:00.010+03:00

Мразя неделите!

Неделите значат, че нещо си отива. Нима има нещо по-безнадеждно от неделен провинциален следобед!? Такъв като днешния.

Гледам към скалистите хълмове отсреща, това правя през целия си живот. Къщата и битието ми са тихи и оскъдни, но от тях понякога се виждат чудесни неща. Не е важно какво имаш, важно е какво виждаш.

Всичко си е вън, кантонът, железопътната линия и шосето. Само Той е друго, Човекът с костюма. Върви плътно до скалите, покрай него бавно се изтеглят дългите кервани тръгнали на запад към границата. А есенният вятър роши дългите му бели коси. Прилича на слепец или дете, докосва с ръка стената, за да не загуби пътя си. После пресича шосето и се спуска внимателно към железопътната линия. Възрастен е. Може да е на педесет, а може и на много повече, мъжете в костюми нямат възраст.

Къде ли е тръгнал Човекът с костюма? Как странно пресича охрената гледка отатък, колко е чужд и непонятен, нещо, което не се случва в ритъма и с волята на съществуващото. И защо е така празнично облечен в този тих и далечен ден? Не зная, може да е някой странен панаирджийски маг, който се е заприказвал с дечурлигата и сега бърза да догони приятелите си...

Става ми сладко и хубаво. Не чувам свирката, нито тревожните викове, събуждам се от приказката едва щом всичко се е случило. Погледът се избистря, вече виждам спрелия влак и отчаяните машинисти. Човекът с костюма лежи леко встрани, а обърканите пътници се лутат малко по-нататък и се опитват да скрият децата си. Влакът непременно ще закъснее, но Човекът с костюма е стигнал до края на пътя си.

Какъв чуден човек само!... С какво уважение и достойнство отиде до срещата си. Някои хора смятат, че смъртта не е за тях и умират млади, други са толкова вторачени в отвъдното, че доживяват до дълбоки старини. Но никой освен Човекът с костюма няма власт над Нея.

Видях го да върви нататък, а есенният вятър да роши дългите му бели коси.

ОБИЧАЙ МЕ ДВА ПЪТИ

2011-05-24T20:05:00.014+03:00

Не се бяхме виждали отдавна. От няколко години не знаех нищо за Жоро. Понеже така се случи тогава, студени ветрове ме отдухаха от София, животът ми отиде другаде, а Жоро си остана там. В оная тяхна къща дето приличаше на Авраамов дом, с вечните гости, многото китари, деца и най-грозната котка на света.

Запознахме се докато бачкахме в кабелната, не помня деня и часа, но веднага стана ясно, че сме ние. Жоро беше завършил икономика, а аз бях студент по философия, опъвахме кабели заедно из ЖК "Лагера". Беше загубил малкия си син наскоро, но за това не говорехме, а само за красиви неща. Най-много за музика. Аз го научих да слуша The Doors, а той ме заби с Judas Priest. Щяхме да правиме група, ама така и не се намери къде да репетираме, пък и ветровете задухаха.

Макар да бяхме връстници, Жоро беше пътувал повече. Знам много малко за неговите пътища, а и живот не се пише. Родил се в едно северозападно село на име Черни Връх, после бил дълго в Русия. Казваше, че видял там много нищета и човещина. Жоро си остана русофил, както сме всички, заради нищетата и човещината. Свирихме, пихме водка и така макар и само понякога имахме остров в оня шантав бръмнал живот.

После се разделихме за тия няколко години, докато Жоро ме намери преди два месеца. Хубави неща, искаше да подари плюшено мече на дъщеря ми, а аз го почерпих с една любима песен на The Doors, в която се казва: "Обичай ме два пъти защото си отивам".

И Жоро си отиде. Съвсем ненадейно и неочаквано, сърцето му не издържало. Жоро се присъедини към Пантеона на моите мъртви приятели. Всяка вечер те сядат на ръба на небето и пеят.

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ

2011-05-23T21:36:00.017+03:00

Кое е важно? Камъните , историята, лъжите и всичко останало?... Глупости!

Животът на всеки един от нас започва от една такава къща, там някъде накрай света. Тази се намира в малко село, чието име вероятно никога не сте чували и чието име вероятно никога няма да чуете отново. Железарци. Намира се сгушено между прекрасни зелени хълмове на границата между търновски и търговишки окръг, в самото сърце на България.

Къщата е построена от човек на име Боню Белчев, българин роден през 1892. Купил в селото малко земя, малко гори, прехранвал се като произвеждал дървени въглища. После построил училище, от дялан камък, дебели греди и кал. Дошли чиновниците от тогавашното Министерство на Просвещението, не им харесало дето училището било в бонювия двор и не го одобрили. Боню Белчев не се отказал, развалил сградата, камък по камък, греда по греда, керемида след керемида. Пренесъл ги на гръб една по една, подредил ги в същия ред и посока и накрая селото имало училище. После дошли шумкарите. Помогнал им с нещо Боню Белчев, а през декември 1943 година жандармите го извели и го разстреляли. Къщата на Боню Белчев с паметната плоча е цялото му наследство и всичко, което се помни за този човек.

После властта се сменила. Взели на хората всичко, всичко и нямало защо вече да чоплят бедната земя в това село сгушено между прекрасни хълмове на границата между търновски и търговишки окръг. За спомен от ония времена са останали няколко железни чудовища, които все още изглеждат точно толкова ужасно, колкото в самото начало. Това са военни камиони замислени да триумфират във войната срещу всяка свобода, в България имаше хиляди от тях, скрити в тайните си военни леговища. Сега тези железни бандити продължават да работят за Пъкъла като участват в изсичането на хубавите гори наоколо, онези от които Дядо Боню Белчев някога правил дървени въглища.

Освен железата и тъмните им помощници, в село Железарци няма много движение. Там са вечните баби и някои небръснати призрачни хора, които по цял ден обикалят за щипка тютюн. Преди месец обрали кабелите от къщата, разрушили училището и взели всичко възможно. Какво да се прави, беднотия!

Има също няколко патки и куче. По стар български обичай, то е много сръчно да улавя подхвърлен хляб, но не умее да си намери нищо за хапване.

Напускаме село Железарци в тоя прекрасен майски ден. По стария живописен път надолу покрай разрушеното училище. И все пак не е толкова страшно. Защото нито пустинната безнадежност, нито железните чудовища могат да унищожат духа на село Железарци. Той живее с наследниците на Боню Белчев, човекът пренесъл на гърба си училището.

Те отглеждат цветя.

Учат децата да рисуват.

Накрая, а всъщност в Началото е моята дъщеря Мария, пра-пра внучката на Боню Белчев, тя тепърва ще воюва за своята свобода, за да разбере накрая, че човекът е по-силен от всичко!

КАТЕРИЧКА

2011-05-19T15:09:00.014+03:00

Зад сградата, в която работя има много храсталаци, а там живеят най-различни чудесни твари - таралежи, гущерчета, охлювчета, кой ли не. В дърветата на дивата поляна живее и една мъничка катеричка. Най-много обичам да се виждам с нея понеже всеки път си спомням две неща: как двегодишната ми дъщеря казва "Катеричка Брумбубелка" и за една много стара таткова снимка.

За съжаление тази черно-бяла фотография се загуби някъде. Тя е от санаториума във Владая от края на петдесетте. Там баща ми посрещнал двайстата си годишнина с диагноза туберколоза. Сигурно му е било много страшно толкова болен в пролетта на светлия му живот. Всеки ден, за да го развесели, на гости му идвала една катеричка, баща ми я хранил от ръка и някак успял да се снима така с нея. Странно, защото доколкото знам катеричките са свободолюбиви същества, които се реят из клоните на дърветата и никога, ама никога не слизат долу да си говорят с нас. Баща ми оздравял, когато бях малък понякога той отваряше своя шкаф с безценности, разглеждаше усмихнат снимката и ми разказваше за своята приятелка катеричка.

Днес се навършват седем години откакто татко си отиде. Катеричката също я няма, видях я да лежи тази сутрин на пътя, който започва отатък нейните дивни дървета.

ХОРА ЯДЯЩИ КАРТОФИ

2011-02-11T20:47:00.011+02:00

Имало навремето един славен хит за оста Рим, Берлин и Токио. Заедно с трите столици и ние сме воювали срещу световния болшевизъм и плутокрацията. А междувременно докато Дойчо пазел границите на наскоро обединената българска държава от четиресет и първа, Бай Ганю лапал баница. Така разправят хората. Хитрец. Само година след слизането от хита за Рим, Берлин и какбеше, славната българска войска стреля срещу доскоро приятелските немски солдати без грам съчувствие във война срещу нацизма и световната несправедливост.

На седми ноември 1989 дръзновено киснах с една девойка на пост пред паметника на Георги Димитров в центъра на Перник, а два месеца по-късно бях убеден седесар. Ходих да троша парламента, дето са го строили други, но с избрани от мен депутати през деветдесет и седма. После бях с Царя и сега съм с Бойко. И знам, истината е Европейското ни бъдеще. Да строим магистрали! Както строихме заводите и Обединена България.

Брюксел е добър пример от самото начало. Търновската конституция, знаете, е преписана от белгийската, а изводът "Съединението прави силата" не е от пръчките на Хан Кубрат, а пак от белгийците, които не могат взаимно да се понасят точно като нас и затова им трябват лозунги, че да живеят заедно. И все пак, как белгийците са толкова "напред"? Ето как:

Потегля един кораб от Антверпен. Натоварен с боклуци, каквито сега има на Капълъчарши и Бейджингчарши. Корабът спира в Белгийско Конго, където търговците продават нещицата на тамошния негърски крал. Кралят плаща в роби. Робите се карат в Бразилия или поне онази половина от тях, които не умират по пътя. От Бразилия се товари захар и се транспортира обратно в Антверпен. Печалбата е един милион процента. Такива кораби тръгват всеки ден от Ротердам, Копенхаген, Ливърпул и Нант, техните маршрути са гръбнакът на Просветена Европа. Изкараните пари се харчат за най-правото - войни и гнет. Според данни, които никога няма да са точни, европейската инвазия в Новия свят коства живота на петстотин милиона човешки същества. В онова време българите преживяват така нареченото "Турско робство" далеч по-спокойно и богато от хората в картината рисувана от холандския пастор Винсент Ван Гог наречена "Хора ядящи картофи" от Боринаж, Белгия.

Не казвам, че не бива да се стремим към хубавото направено в Европа. Не, но първо трябва да имаме достойнство и памет. И чест. Не може днес да сме с Берлин, утре с Москва в мир и в бой, утре с Брюксел и всеки път да сме безкритично мълчаливи. Защото що сме в такъв случай? Хора ядящи картофи.

АРТ ЦЕНТЪР ВЕЛИКО ТЪРНОВО

2011-01-19T10:11:00.005+02:00

ПЪТЕКА

2011-01-09T12:01:00.002+02:00

Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

НОВИНИ ОТ АДА

2011-01-03T20:10:00.028+02:00

Това не е официален бюлетин на Пъкъла, а списъкът с новини на най-гледаната българска телевизия БТВ от вечерната емисия на 03.01.2011. Един обикновен ден от първите на Новата година. Ето:

1. Епидемия от хепатит в Стара Загора. И да се пазите, няма смисъл, инкубационният период е 40 дни, а заразата е навсякъде.

2. Детенце почина след лекарска грешка. С уважение към цялата мъка на близките, няма да има подробности в този блог. Дъщеря ми е на същата възраст.

3. Рекорд на счупени крайници в "Пирогов". Няма защо да излизате и да се радвате на чудесната зима, понеже ще страдате и доказателство е ранената говорителка на БТВ.

4. Бедствено положение в Шумен - ще спират парното.

6. Няма алтернатива на бялата смърт в Шумен, тъй като са спрели и тока.

5. Виелица в Източна България - в Добрич снежната покривка достигна цели 13 сантиметра.

7. В София няма да спират парното, тъй като всеки неплатил ще бъде даден под съд и така ще се съберат дълговете на "Топлофикация". Отивате на топличко, драги столичани.

8. Започва попълването на данъчните декларации - в случай, че с последните пари сте си платили парното, ще намерим как да ви заключим.

9. Поскъпват горивата.

10. Нощни опашки пред яслите. Родители няма къде да си оставят децата и чакат по две нощи на минус десет градуса, за да бъдат отхвърлени накрая.

11. Провали се протестът на учениците. Освен, че са най-неграмотните в Европа, нашите ученици умеят да отстояват справедливи каузи. Браво на тях!

12. Вето от президента Гоце на изборния закон запрещаващ изборния туризъм и правото граждани на Стокхолм да избират кмет на село Дивотино. Не е редно също така да се гласува по интернет, отсече Гоце.

13. Измамници глобяват неподозиращи хора в Пловдив.

14. Хайки за незаконни търговци. Виждал съм такива навремето като живеех на кьошето на "Графа" и "Раковска". От официалната цветарница се обаждаха в полицията и униформите разгонваха бабите продаващи букетчета.

15. Глоби за пушене в кръчмите. Мисля, че скоро трябва да забранят пиенето и яденето навън, те също са вредни.

16. "Добрата новина"! КАТ обяви, через миналата година в катастрофи са загинали "само" 775 човека. Дано близките им не гледат телевизия.

17. Абсурдни снимки от българската действителност - кола паднала в яма.

18. Румънският външен министър обяви, че България е виновна задето двете страни не са в Шенген. В Европа се ширел терминът "българска почивка" за нашата летаргия в реформите.

19. И в Гърция е отвратително. Шоково поскъпване.

20. Взривиха банкомат в Париж. Имам там роднини.

21. Почина народната певица Надка Караджова.

22. Наръганият с нож борец е изписан. Отива да се лекува вкъщи вместо в затвора (където ще се пълни с абонати на "Тополофикация").

23. Дългоочакваните намаления след празниците.Твърди се, че намаленията са фалшиви, а и нямаме пари.

24. Ето и нещо хубаво - родиха се близнаци през две различни години. В Илинойс!

25. Дисквалифицираха българския състезател по ски скокове Зографски заради ски менте.

26. Тъмни облаци над ЦСКА.

27. "Барселона" победи, но само с два на един.

27. Очаква ни голям студ.

28. Има играчки, които ще останат без деца. Дарете пари за "Българската Коледа".

Започва турският сериал.

Ако след всичко това хората от БТВ или някой друг може да преживя, да спи или каквото и да е...

Знам едно. Ние не сме най-тъжната нация в света. Ние сме малоумни.

НАПАЛЬОН МИНАВА АЛПИТЕ

2011-01-01T07:43:00.025+02:00

Направо си е странно, че досега не съм разказал нищичко за моя казармен живот. Което правят повечето мъже от моето и предните поколения след третата ракия. Защото повечето мъже от моето и предните поколения не сме ходили никъде другаде освен там, не ни се е случвало нищо освен преживяното във всички тия разкази. Всеки от нас пази на тавана в съзнанието си тежък зелен сандък с казармени случки. Тази се състоя в поделение 72349 на вътрешните войски край София, през една случайна пролет в средата на деветдесетте.

Всичко започна с това, че най-ненадейно ротният ми командир Кънчо минал през коридора на съседната Пета рота и видял как моят приятел Пейнтъра рисува по стените цветна версия на вездесъщата литография на Дюрер известна като"Конниците на апокалипсиса". Трепнало нещо в сърцето на коравия войн, от величието на торбата или от завист задето ротният на Пета рота Лейтенант Врабец ползва такъв изискан интериор, това не знам. Но веднага взел решение нашата по-предна Четвърта рота също да се обзаведе с някоя непреходна творба от великите майстори на живописта. Трябва да кажа, че Кънчо беше далеч не толкова страстен любител на изкуството като Лейтенант Врабец, последният се отблагодари на Пейнтъра за завършената творба като счупи от главата му една жълта акустична китара, на която Пейнтъра интерпретираше много лошо Бах.

Със свито сърце и дълбоки съмнения относно меценатските намерения на Кънчо на следващият ден нашият художник, Стария Бен, тръгна с една книга репродукции към ротната канцелария. Притесненията се оправдаха, само след секунди от бърлогата на звяра се чуха неистови крясъци съпроводени с ръмжене и звуци от летеж на тежки предмети. Минути по-късно Стария Бен излезе ухилен оттам.

- К`во стана? - питах го. - На какво се спря Негова светлост?

- Ми влизам, - вика Бен, - И Кунето вика: "Дай, кай, да напраим една картина на военна тематика в телевизионната стая".

- А ти?

- Ами аз казвам: "Куне, ето тая ми се струва подходяща".

И му показал "Герника" от Пабло Пикасо. Кънчо се взирал няколко секунди в творбата, а после изразил шумно несъгласието си както бе описано по-нагоре. Това всъщност беше типичен каламбур измислен в щастливото съзнание на Стария Бен, един от най-готините хора, с които животът ме е срещал. На тоя висок и духовит момък нищо стандартно на света не му ставаше, като се почне от болните нрави, та се стигне до униформите на ротния старшина. Така живееше Стария Бен, прекрояваше всичко да е хубаво като самия него и май това е истинската работа на художника.

- Добре де, Бен, - продължих да му досаждам, - коя картина избра Кънчо?

- Гледа, гледа книгата, - Бен разгръща пред мен репродукциите, - и накрая вика: "Ей туй, кай, шъ ми нарисуваш. Напальон минава Алпите от Давид. Туй е, кай, голяма работа!"

Справедливостта изисква да кажа няколко добри думи за Кънчо. Той не беше интелектуалец, а напет военен, един от редките случаи в България човек да си е на мястото. Щото тук често милиционерите стават артисти, а артистите - умрели. От което много патят културата и националната сигурност, мене ако питате. Работата на Кънчо беше да се справя със стотина хормонално изтрещели мъже, които можеха да съжителстват единствено благодарение на железният му юмрук и слонското му търпение. Освен, че беше ужасен, Кънчо беше безкрайно справедлив, което караше повечето войници да развиват подражателски синдром и да му се възхищават безгранично. Само тая напетост му идвеши в повече, спомням си как веднъж беше заявил смело, че ще опуха всички в една пернишка кръчма, което действие моментално го изпратило в поуикуиниката. Така де, ако повече хора у нас си вършеха работата добре като Кънчо, държавата ни щеше да прилича повече на Германия и по-малко на Ботсвана, което не знам дали е хубаво.

Тъй, тъй. Седмица след артистичното пререкание между Кънчо и Стария Бен, в телевизионната стая на ротата се появи едно грандиоозно платно с размери три на три метра, върху което Стария Бен трябваше да осъществи великите художествени планове на ротния. Бен веднага уреди да съм му помощник, което си беше истинска манна небесна, много дни артистичен лайф насред казарменото безвремие. Единственото, което ме притесняваше, беше картината, щото Стария Бен обикновено рисуваше съвсем други неща, а като не ти се нрави, рисуването е мъка.

А и какво за нея, една обикновена картина на придворен художник. Има шарено облечен чичка на бял кон и сочат нагоре. Какво има там не е ясно обаче най-вероятно това са Алпите както си личи от заглавието. Всичко в тая картина е величието на Напальон, който според мене не е нищо повече от едно породисто корсиканско говедо.

Изобщо създавайки вождовете, Всевишният е проявил по-един особено изтънчен начин невероятното си чувство за хумор. Прави ги всичките едни такива - смешни, едри, дребни, мустакати, тъпи и нагли, толкова нагли, че карат людете да вървят изплезени след тях по същия начин, по който бедните ми съказарменици послушно следваха Кънчо. Такива са ни всичките любими водачи на човечеството: свинепаси, ефрейтори, пожарникари, общото им е, че са по един толкова опияняващ начин строги и готини, че няма какво друго да правиш освен да вървиш по безумните им нанадолнища към преизподнята.

Ей го на, какво им е било на французите - имали си един добър крал, който изобщо не се занимавал с тях, кралстването му било толкова неприятно, че по цял ден шлосерствал. По негово време франсетата забогатели много и решили, че не аристократичната кръв, а парите ще определят кой накъв е. За целта измислили подходящ лозунг: "Свобода, равенство, братство!". Мен лично тръпки ме побиват, като чуя някоя от тия думи и съм сигурен, че още утре някой ще умре. За свободата французите нападнали Бастилията и освободили оттам единствения затворник - този светъл ум Маркиз дьо Сад. За равенството отсекли главата на добрия си крал и още хиляди хора, които не им били направили нищо. Равенството обаче се оказало недостатъчно, че французите започнали да се избиват помежду си в името на братството. Изобщо, понеже стана отегчително, в резюме Френската революция е свалянето на един крал и назначаването на негово място на тоя тъпан Напальон. Който трябваше да бъде чинно изографисан в телевизионната зала на нашата Четвърта рота някъде в средата на деветдесетте.

Съмненията ми относно изпълнението на творбата бързо се стопиха щото Стария Бен се оказа доста сръчен и само след няколко дни на платното като нищо изплуваха Напальон и Алпите. Хубавото беше друго, през ден Кънчо събираше пари от войничетата и ни пращаше да купуваме материали в центъра. Парите харчехме съвестно - половината за бои, другата половина за троянска сливова, понеже Стария Бен беше от Априлци и лобираше непременно за тая субстанция. Всяка сутрин в оная случайна пролет настъпваше раят - Кунето и ротата се втурваха към близкия баир, където със сигурност се криеше предполагаемият враг, а ние със Стария Бен оставахме сами в ротата с високото изкуство и бутилка сливова. Слушахме Morphine и Faith No More, пушехме щастливо и си говорехме за ония неща, за които всички обичат да си траят. Вечер пък щом Кънчо се пръждосваше да проявява мъжествеността си в някоя пернишка кръчма, двамата със Стария Бен организирахме концерт.

Бях направил кастинг, на който избрах трима черни братя от южните щати на плевенски окръг. Отне ми цял ден да ги науча да правят движенията на беквокалистките на Арита Франклин ама накрая се получи. После аз свирех на китара, афрогрупата пееше: "На-на-нананана-наа-на-на-на" докато Стария Бен като един истински фронтмен изпълняваше великия евъргрийн на Емил Димитров:

- Няма да съм вътрешняк цял живот,
а снимкака ти, а хубава,
изчезна в някой джоб,
хайде сега оркестърчето!

- На-на-нананана-наа-на-на-на. На-на-нананана-наа-на-на-на....

Бен танцуваше изумително, размяташе дългите си крачоли навсякъде създавайки невъобразим хаос в самото сърце на българската войска.

Щастието и животът затова са хубави, защото свършват. Вече десетина дни Напальон и Алпите бяха готови, наближаваше датата на уволнението на Стария Бен, но той все така не рисуваше лицето на императора, защото появяването му щеше да означава и край на нашето блаженство. Но то така или иначе свърши.

Една вечер точно по време на изпълнението на I Can`t Dance на Genesis докато танцуващите черни хора обикаляха масата с прословутия танц, а Стария Бен успешно се правеше на Фил Колинс, в телевизионната стая на четвърта рота нахлу дежурният Лейтенант Врабец.

- Изпили сте цяла бутилка ракия! -каза той и посочи доволно шишето.

- Д-две. Две бутилки! - казах аз и направих знака на победата.

Преспахме в ареста заедно със Стария Бен, а на другата сутрин Кънчо ни строи пред ротата.

- Бойлери - така ни наричаше. - Бойлери, тая седмица заради редниците Иванов...

- Аз!

Иванов беше артистичният псевдоним на Стария Бен сред военните.

- ...и редникът Иванчев...

- Аз

- ... тая седмица ще го духате с отпуските.

Лош шепот. И точно тогава Стария Бен направи нечуваното:

- Господин Капитан, разрешете да доложа!

- Доложи! - отвърна Кънчо автоматично.

- Ще го духат бедните духом!

Последва една от най-дългите тишини, които съм срещал. После пронизителния вой на Кънчо:

- Паднииииии!

Ротата пропълзя два пъти километровия плац, а след това Кънчо разписа отпуски за всички до края на уикенда.

Картината "Напальон минава Алпите" от Стария Бен остана недовършена. След време разбрах, че това пак е бил типичен каламбур измислен в щастливото съзнание на художника. Стария Бен нямаше никакво намерение да съдейства на Напальон да минава Алпите. Защото работата на всеки художник не е да помага на разни императори да прекосяват планини, а да прекроява в света всичко така, че да е хубаво като него самия.

После Стария Бен замина. Дойде да ме види веднъж по къси гащи и с розови очила, а през другото време ми пишеше криви писма върху нотни тетрадки. И те са там, в оня зелен сандък на моето минало, на тавана за ценни неща.

СВЕТЛО СТИХОТВОРЕНИЕ

2010-12-30T10:30:00.013+02:00

Дай Боже никога да не изпея
най-хубавата песен на света,
че как след нея после ще живея
сред цялата вселенска тишина.

Не ща да знам какво небето крие,
под своята завивка от звезди,
а пътища обущата да трият,
и всеки ден след болки да роди.

Дъждът да скрие всички земни рани,
пророците светът да не чете -
сълзи и самота лекуват само
спасеното от истини сърце.

В жестоката тъмница на Безкрая,
да имам смелостта да Го отричам.
Не искам нищичко за любовта да зная,
а просто да умея да обичам.

Не искам, Боже, да откривам смисъл
сред кръглата природа на света,
а някой ден, когато стане тихо
да зная, че съм пял
и да умра.

Светли дни напред за всички!

И ЛОШИТЕ ВРЕМЕНА СА ПРЕКРАСНИ

2010-12-28T05:53:00.021+02:00

И аз не знам къде започва тая история. Някога през шейсетте чичо ми бил непрокопсаник и слушал упадъчна музика. Баща ми много обичал малкия си брат и подарил на чичо един сто килограмов магнетофон, който последният гордо разнасял навсякъде. Купонът се изразявал в това да замъкнат магнетофона през лятото под някой електрически стълб в пущинаците и да го закачат към жиците. Красота, няма полиция, няма милиция...

В края на осемдесетте ние с моя приятел Сандо добарахме ролките от магнета и с бясна жажда ги прослушвахме едно цяло щастливо лято. Няма значение, че лентите буквално се разпадаха и повечето време прекарвахме да ги лепим с тиксо, всяка открита песен на битълсите беше безценна. В цялата тая лудница намерихме една сравнително читава ролка, която успяхме да прехвърлим на касета. Страхотна група! Най-бистрата и естествена музика, която може да съществува. Много разпитвахме пернишките корифеи, кои може да са, но никой не знаеше и така си остана: "Онази мистериозна група".

Още двайсет години по-късно, пак в едно такова хубаво лято, разбрахме със Сандо, че на Банско ще пее Другарят Фиш. Както е всеизвестно, този приятен висок човек навремето се подвизаваше като вокал на великата група Marillion и оттук ходенето на Банско стана неизбежно. Натоварихме се на една Лада Рива и потеглихме една сюрия перничани (Лада Рива си е пак жигула, само че с десен волан). Оказа че ще бъде общ концерт с Бони Тайлър, Рубетс и още някакви. Екстра! Купихме си много бира щото саундчекът се закучи както винаги в България и трябваше някак да си прекарваме добре на стадиона в Банско. От чакането помня две неща - един червенобузест чичка, който люпеше семки в очакване Другарят Фиш да му попее, другото беше блъсканицата за тениските.

Да, тениските, при една експедиция за още бира попаднах на интересна сцена: десетина българки и българи дърпаха някакви тениски. Внезапно докато зяпах някакъв чуждоземец ми тикна в ръцете цял кашон от тях. Само още два пъти съм се чувствал благотворител, веднъж като продавахме с Радо Шишарката билети за чалга концерт в циганската махала и втори път като влязох в кръчмата със стек цигари по времето на Жан Виденов. Ето, че бях царя на тениските, граби народе! Раздавах, раздавах докато се свърши кашона. Хубаво е да си ларж, добре, че се сетих накрая да взема по една тениска за другарите.

Концертът почна с Рубетс, израдвахме им се щото Рубетс са си готини. После бяха "ония другите". Започнаха с това:

Не можех да повярвам... Групата от магнетофонната лента на чичо ми! Егати! Гледаме като препарирани, чак след две-три парчета със Сандо се спогледахме едновременно:

- Абе, това са наште Хора!

Групата е The Tremeloes. Албумът, който толкова харесвахме се казва Here Come the Tremeloes и е от 1967. Известни са най-вече с великия си хит Silence is golden, която е от предния им албум. Дори и сега се намират много трудно, в YouTube има едва няколко техни неща, даже в руския тракер братята варвари са успели да качат само три студийни албума. Това обаче няма значение, The Tremeloes са една велика група от шейсетте, сами можете да се убедите колко са добри. Всички пеят прекрасно, а най-често пее барабанистът. Още по-любопитно е, че групата още си я има и често си посвирват в някоя дъблинска или лондонска кръчма.

Подскачахме като луди на стадиона в Банско една сюрия перничани, точно така като чичо ми и неговите приятели са подскачали покрай сто килограмовия магнетофон в своето Лято на любовта. Щастливи като нас, The Tremeloes изсвириха великите си хитове завършвайки акапелно със Silence is golden. Е, казах си, не можа да видиш битълсите в тоя живот, ама ето, пак късмет!

После концертът се скапа. Излязоха БеТеР, една от многото български групи, които са готини и свирят чудесно, само дето нямат нищо за изсвирване. Изгоря мишпултът, после заваля и чичката, който люпеше семки започна да дюдюка. Сигурно е бил разочарован понеже само на него не дадох тениска или защото нямаше да види Другаря Фиш. На нас не ни пукаше, Другаря Фиш щяхме да го гледаме догодина, а тук вече бяхме получили повече, отколкото очаквахме.

Пътувахме в дъжда към къщи с Лада Рива и песента Even the Bad Times are Good на The Tremeloes.

Така си е. Даже лошите времена могат да бъдат прекрасни.

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!

2010-12-24T12:39:00.001+02:00

СЕМЕЙСТВО

2010-12-20T08:50:00.015+02:00

Отвънка зимата вее и фучи, ама вътре е по-лошо. Дядо ми се е прибрал по нощите понеже са лели чугун, после са пили до късно с момчетата в леярната и сега баба е бясна колкото може да бъде. Ако дядо ми го стигнат нейните клетви, дантевият ад ще му се стори като тихо далечно пристанище. Такъв е чугунения ред, седмици работят като луди, формовчиците, пещарите и другите работници, начело с дядо. После като излезе работата, всички се изпонапиват дружно и се почва революцията. Първо псуват инженерите, после началника на цеха, директора на завода и накрая - партийния секретар барабар с Вездесъщата Народна власт. След изпит поне литър от най-лютата ракия на земята, дядо се прибира клатушкайки се към къщи и пренася бунта към домашния тиранин – баба ми. Наговаря и всички ужасни неща, за които се сети и после каталясал заспива.

Този спектакъл се разиграваше в нашата къща в зависимост от пулса на леярните. Слушаше дядо засрамено бабините ми тиради, думите се забиваха като ръждиви гвоздеи в доброто му сърце, а после той обличаше работната шуба и тръгваше да запали оная черна пещ дето кадеше с тъмни сажди и осмисляше живота му. Със затихването на стъпките му в снега баба ставаше отново весела, и съсредоточена в дневните си женски работи. Сякаш нищо не се беше случило. Пред въпросителния ми поглед само веднъж махна загадъчно:

- Да излети лошотия та през кюнеца!

Трябваха ми много години да разгадая тайната им. Наистина в наказанието на дядовото пиянство, баба ми влагаше цялата изтънчена и не дотам изтънчена жестокост, на която е способна една жена. В действителност обаче баба нямаше нищо против дето дядо си подпийваше и дето стареца се сърдеше от време на време. Светъл и работлив човек беше дядо, ама много чернилка покрай него имаше и не тая, леярската шлака, ами черната злоба на хората го ядеше.

Двамата започнали от нищо, онова празно ококорено безнадеждно нищо. През трийсетте години дядо ми забягнал от селото със забавно име Бобораци и отишъл в недотам забавната София, където се захванал с леярския занаят. Някъде се намерили, оженили се с баба и се установили под наем в Перник. Бил съобразителен и сръчен сареца, прочул се скоро като майстор, даже не го викнали на фронта понеже бил много по-ценен в цеховете. В годините на Народната власт пък го натопили, че е предприемач и го пратили в затвора защото държал работилница. След няколко месеца го пуснали, че нямало кой да им върши работата. Изобщо трудно бяха живели, но накрая си имаха всичко – малка къща, двама сина, много внуци и непрекъснато някой на гости в малката им къща на номер тринайсет.

А там командваше баба ми. Дядо никога не й бе разрешил да ходи на работа, което придаваше дразнещ буржоазен фасон на семейството ни сред иначе пролетарските фамилии в махалата. Баба съвестно се занимаваше с всички въпроси около живота и смъртта, както са правели жените от памтивека. Всичко светско е работа на мъжете, светските неща баба не я интересуваха. Обаче в трансценденталното тя беше експерт, занимаваше се с ражданията и смъртите в семейството, с празниците и православните ритуали. И още с леглото и масата, които всъщност съвсем не са само това, което изглеждат ами са врати към небето и земята. Ако се наложеше, баба ми извършваше всякакви чародейства против уроки или други зли сили. Занимаваше се с билкарство, четеше много медицински книги и според някои лекари, тя беше завършен диагностик. Освен това имаше невероятен двор с цветя и правеше чудесни зелеви сарми.

Сигурен съм, че ако някой беше тръгнал да разправя на баба за еманципацията на жените, тя не би разбрала. Да се еманципира в света за баба щеше да е нечувано, това означаваше да смени императорската корона на своята вселена, за слугинска престилка в колибите на чуждите. Не, тя осъзнаваше и живееше със свободата на вечния смисъл, на Божия ред, в който безусловно вярваше. И за да се възстанови нарушената хармония тя правеше така – вземаше доброто от Горе, а тукашната лошотия сръчно пращаше да нагоре през вълшебния кюнец.

Не съм видял, но съм сигурен, че и дядо се е усмихвал след вратата на път към леярната. Умен човек беше той и знаеше, че жена, която не мрънка, не струва пет пари.

Той си отиде на седемдесет и три. Баба живя още дванайсет години. Бог да ги прости! Те са пример за това как двама души, които са нямали нищо, могат да имат всичко.

Картината: "Семейство" от Ненко Балкански

ОЧИЛА

2010-12-19T13:07:00.012+02:00

В шести клас на обикновен профилактичен преглед се случи едно от най-обърканите работи в детството - на двамата със Сандо ни откриха някакви ненавистни диоптри, той беше късоглед, а аз далекоглед. Очилата бяха наистина лоша новина, екстравагантен аксесоар в пернишкото шесто училище, където можеше да си изкараш боя от всичко, камо ли като си присвоил този нахален белег на зубрачеството. Съучениците ни успокоиха, че по-скоро биха си теглили куршума, отколкото да носят цайси, изобщо, темни облаци надвиснаха над детските ни глави.

Обаче нямаше как, щом казват очила, значи очила. Още на първата седмица със Сандо си теглихме един як взаимен пердах, ей така да ни олекне, при който успяхме да си строшим цайсите. Номерът обаче изобщо не мина, още на другия ден носехме същите залепени очила заедно с цицините. После се оказа, че съвсем не е толкова зле. Първо: над нас бързо беше спуснат приятелски чадър от страна на всички готини училищни гамени, тъй като благодарение на нашата интелектуална подкрепа кварталните хулигани преминаваха от един клас в друг. Пък и от двама ни не се изискваше кой знае колко, само онези неща, които доказват, че си нормален: да играеш футбол, да се бъхтиш при удобен повод със своите приятели, да задиряш момичетата и най-важното - да пушиш цигари зад сградата на икономическия техникум. Всички тия работи ние със Сандо изпълнявахме с радост, нищо, че аз бях председател на отрядния съвет със заместник Сандо, а Сандо беше първи по успех със заместник мен. И другото: оказа се, че не друг а най-великият човек във вселената, самият Джон Уинстън Ленън, също носил цайси.

Очакваха ни цветни приключения. Не знам как е при другите, но с очилата ние двамата наистина прогледнахме. Видяхме прекрасни неща, които бяха скрити за другите, втурнахме подир тях с всичката страст, смелост и честност, на която бяхме способни. И така ще е.

Честит Рожден ден, Сандо! Да сте здрави и щастливи, ти и всички, които сте заедно.

P.S. Впрочем, не е лошо да заведеме овреме щерките на очен доктор, защото се надявам, че всички неща написани по-горе са наследствени.

НА КРЕСТОВИЯ ВРЪХ

2010-12-17T14:59:00.030+02:00

Много време откак дедо Йоса седи на Крестовия връх и гледа надоле към селото. Откъм Предел планина се търкалят облаци и прегърмева глухо, ама сигурно нема да вали. Помнеше дедо Йоса кога беха деца, щом почнеше да гърми и да думти баба му Верка разправяше, че Господ търкаля бъчви по небето и ги караше тех, децата, да излизат навънка да се търкалят презглава та да мине бурята. Ама кога беше това и кой е мислил, че дедо Йоса толко дълго че живее на грешната земя.

Процесията се сбра рано, че бързат хората. Спреха за малко на селския площад пред магазина и после тръгнаха натука. Лека е колата, и старото тело е леко, че го нема в него дедо Йоса. Седи той на Крестовия връх над сами гробището и чака да мине некой архангел.

Есенно време е, но земята е твърда и колата може да мине баира. В гробището са сички, целото село. Дедо Йоса умре последен, а селото е старо, много старо. Още по римско време е минавал път, имало е романско градище и латински гробища. И сега се свършва. Сичко се свършва на тоя свет, и хората, и селото с тех. Знае дедо Йоса и му е мъка сага, ама тека е решил Господ, а щом е решил Господ, викаше неговия дедо, поп Миал, значи е такъв е световния ред и такава е Божията милост.

Лош и бунтовен поп бил дедо му. Още по турско време участвал у Буната и го пратили заточен некъде по Диарбекир. Ама оцелел до Освобождението и се върнал лют, лют…. Добре че била баба Верка да се кротне, ама и бабата не могла да го отучи и на литургия да не носи калъчката и риволверите. То у селото никога не е имало ни турци, ни църква, ама секи помнеше поп Миал, голем црън мъж, а очите му – свиткавици. Девет деца му родила баба Верка, девет! И сичките с библейски имена: Йордан, Илия… Стар е много дедо Йоса, не ги помни вече. Неговия баща нарекли Ракаим. Ама той нищо общо немал с поп Миал, бил се метнал на майка си, тих и умен човек.

Дедо Йоса се родил през единайста година, а като станал на шест месеца, баща му Ракаим заминал на война. И така воювал докато Йоса стане на осем ли та на девет ли години. Раснало дете само със сестрите, брат му и комшийските, Радославовите деца, с дудучето по ливадите. Немало ни хлеб, ни добитък, ни нищо. И що да се яде, по пладнището, тая попска нива къде наследил баща му, раснали само шереметки. Шереметката е трън, ама ако я обелиш отвътре има кочан къде пуска млеко. Като живота, отвънка е бодлив и в него има само за тоя дето може да мине по тръните до истината.

Изучил се Йоса до второ оделение, осемнайста година даскалицата умрела от инфлуенца. Много народ измрел, и майка му Стана, а па като се върнали от гробището намерили и брат му, и той умрел. Като се прибрал баща му от фронта и намерил децата по комшиите, у Радославови. С три деца на ръце и безимотен, Ракаима се видел у чудо. А на сичкото отгоре у село го сметали за гламав. Щото непрекъснато разправял за чудесиите що видел през войната и за църните хора. Доле некъде при Дойран ги видел дедо Ракаим, ама големи, ама църни като тигани. И понеже никой друг от селото не се върнал жив да каже верно ли е, не е ли верно, сички почнали да го подкачат и да не му верват. Сичко бил виждал дедо Ракаим на войната и на село, ама не станл корав мъж като баща си, обидил си и започнал да пие. Децата останали у комшиите, а Ракаим пиел на вересия у кръчмата и разправял щуротии за църните хора. Така и го намерили, една нощ паднал и виелицата го затрупала.

Събрали се Радославовите, роднини и други добри хора от селото, попродали що е останал неизпит имот от Ракаима, посъбрали и от тех парици и пратили децата: момичетата слугинчета, а Йоса с една торба хлеб и дудучето – та в София, да чиракува при Майстор Георгия.

Чуден човек бил тоя Майстор Георгия, голем мъж, як, а отвътре мек като хлеб. И много бой ял Йоса от него, ама и много бел хлеб. Никой не е по-голем от хлеба, зима, лето, студ, мраз, за народа требва хлеб. И да месиш хлеб е като Сътворението, нема ли сълзи, пот и мерак, и хлеба нема душа. А хлеба е като хората, разбираш ли, Йосе, ако хлеба не правен от душа, на него и душата му е твърда. През трийсе и некоя година се върнал Йоса на село да меси хлеб, да стегне къщата на баща си и да се задоми. А после пак дошла войната.

Те това ти е, сичките у семейството раснали без бащи, поп Миал бил на Диарбекир, баща му Ракаим при Дойран, пратили и дедо Йоса войник некаде при Белото море. И много беднотия и кръв и мизерия видел. Гърците се дигали на въстание против българите при Драма, и дедо Йоса бил там ама се смилил Господ, бил у продоволствието хлебар та не си изцапал ръцете с невинна кръв. После ги пуснали да се приберат и Йоса минал през София да целуне ръка на майстор Георгия, че заради тоя занаят голема милост видел, ама не го намерил. През тая зима американците пуснали бомбите, изгорела хлебарната, изгорел и Майстор Георгия. Строшил се тогава Йоса и се заклел, повече да не меси хлеб. И верно, колко пъти го молили на село, и за Джурджовден, и за Божич, да омеси Йоса колачи. Отказвал. Веднъж строши ли се това у душата, човек не може повече да меси хлеб.

Случил с добра жена Йоса, Йованка, умна и работлива била, и двете щерки раснали добри и здрави. Земали му фурната, дошли от околийското и казали, че другарува с Радославовите, братята шумкари. Една сутрин като минавал покрай кметството верно ги видел Йоса - двамата братя Радославови обесени надоле с главите.

И после дошла Народната власт и пак на война. Какъв е тоя свет, какво е това чудо, до вчера приятели с германците, а днеска стрелят против тех. Пак извадил късмет дедо Йоса, ранили го малко след границата на Крива паланка, както тичал нещо го жегнало в крака и после останал да се лекува на село. Па го извикали от партията, казали така и така, народен човек, требвало да се включи в текеесето и във войната против кулачеството. За текеесето всички били съгласни, бедно било селото и никой немал много земя, ама не било право добрите и лошите да имат еднакво хлеб. Против Божия закон е, ама си затраял тогава дедо Йоса, и той искал справедливост и от беднотията да избега най-после тоя народ. Записал се в партията трудно понеже бил попски внук, добре, че застъпили за него зарад Радославовите братя и за къде воювал против германците.

И много хубави работи свършили, направили резервоар за чиста вода и докарали ток до селото. Те това е, че много събрания, лозунги и нечестни работи имало. И ги карали вечерно време да правят засади на Предел планина да залавят врагове, които бегат от Народната власт. А който не се подчинява – разстрел. Че кой е тоя луд човек да бега от Народната власт…

Ама то като гявола си нема работа… Било една нощ е такава, облачна и студена и седели да пазат на засада с кмета на съседното село двамата и видели момче да бега из шубраците. Хванали го. Тръгнали да го водат надоле към съвета, ама се уплашило детето, побегнало. Тръгнал кмета да го стреля, а Йоса му избил риволвера из ръцете. Той две войни не си изцапал ръцете с кръв, та сега да затрие момчето. Не може.

Осъдили го Йоса на пет години да чука камъни на рудниците Куциян като народен враг. Тежко било и много хора измрели, но Йоса бил щастлив понеже е по-лесно да строшиш скалата, отколко да строшиш Божия закон. Пуснали го да си иде по живо по здраво на село и там понеже немало кой, го направили магазинер. Трийсе години лев не спечелил Йоса на гърба на другите, посрещал и чужди, и свои, и весели, и пияни, и пътници, и селските баби, сички заедно остарели. Изучил щерките, а те така си и останали по София. Пенсионирал се с баба Йованка, направили си стопанство, неколко овци, кокошки... После баба Йованка умрела от гръдна болест. Голема мъка било без нея, това малко хора го знаят и малко го казват – на тоя свет сичко добро иде от жената и от дома. Другото… Нема друго. Седел сам дедо Йоса и като му било много мъчно свирил на дудучето.

Земали го щерките при тех в София, ама това техното живот ли е. Хората имат сичко, ама като се замисли човек, немат нищо. Мъчно, мъчно се живее там. И не се види небето вечерно време, бива ли това да заклопиш небето!? Дедо Йоса и шереметки е ял, и камъни е трошил и се по небесната милост. Не, не е право то, да се заклопи небето, затова са нещастни и лоши сега хората.

Такъв живот църн се паднал... И дедо му, поп Миал с ония църни очи – светкавици, и баща му Ракаим, къде си отидел без време с църната мъка за ония църни хора. Баба му Верка, майка му болната Стана, и Йованка, и жените на село, дето цел живот у църно ходеха. Църната фурна и Майстор Георгия, църните рудници, църната война, пуста да опустее… Дошло е време да пущат ковчега у земята църна, само да турат вътре дудучето, що да отнесе друго. Нема друго, нема го вече и селото.

Завале дъжд.

Седи дедо Йоса на Крестовия връх и чака да мине некой архангел.

Картината: Спомен за езерото от Галина Николова

АКО ХИТЛЕР БЕШЕ ЖИВ, ЩЕШЕ ДА ХАРЕСВА ДЖОН ЛЕНЪН

2010-12-08T13:45:00.012+02:00

"Най-опасните хора са демонстриращите не само положителните си качества, но и вътрешно вярващите, че са добри. Отвратителният долен престъпник може да убие човек или десет души, или сто. Но престъпникът никога не убива милиони. Милиони убиват само онези, които се смятат за добри. Робеспиеровци стават не престъпниците, а най-добрите, най-хуманните хора. И гилотината е измислена не от престъпниците, а от хуманистите. Най-чудовищните престъпления в историята са извършили хора, които не са пили водка, не са пушили, не са изневерявали на жените си и са хранили катеричките с ръка."

В. Суворов

Днес много хора празнуват. И аз не знам какво точно празнуват.

Празнуват феновете на Джон Ленън. Много от тях трябва да отидат да почерпят Марк Чапман, понеже ако не беше той, трябваше да си търсят друг идол, и някой друг, който да го застреля. Почитатели на Джон Ленън са Путин, Георги Първанов и още милиони осъществени и неосъществени диктатори по света. Джон Ленън беше застрелян от своите фенове, за да могат днес много от тях да си имат празник. И те наистина победиха, музиката на Бийтълс е бледа конфекция звучаща отвсякъде, а с посланията им за добро се легитимират хора лишени от съвест.

Музиката е лично нещо. Помага ти да разговаряш със себе си. Заблудата е, че ако има много хора в тълпа, които да пеят твоите песни, общият свят ще е така свободен, както се пее в тях. Няма да стане. Понеже моралът е избор за сам, а тълпата е място, където идентичността изчезва заедно всички изстрадани истини. В тълпата се раждат престъпления и се вършат от нейно име.

Джон Ленън е искал да остарее, да меси хляб за сина си, да прекалява с цигарите и да свири песните, които го тревожат. Нямаше как да му позволят, Джон Ленън трябваше да е такъв, какъвто го искаме, идол и морален фар на безморалното ни живеене.

Сигурен съм, че тези, които истински обичат Джон Ленън, ще слушат музика сами днес.

ХОРАТА ОТ ДУХЛАТА

2010-12-05T22:15:00.015+02:00

Човек не може да не изпитва чувство на гордост, че познава хората от Духлата. Онези, които прекараха там няколко денонощия и на излизане пред слисаните журналисти и премиери заявиха, че не им е ясно какво толкова важно се е случило.

- Как беше там? - питаше жадна за драма репортерка.
- Е, имаше какво да се желае - отвърна аристократично младо момиче напуснало преди минути пещерата. - Благодаря на хората тук. Много от тях са дошли да се правят на велики.

Разбира се там бяха маститите пещерняци на републиката организирали "най-голямата подземна спесителна операция в историята", както и ББ съвсем случайно научил точния час на спасяването (навремето също така съвсем случайно Гагарин се беше приземил между два града в поволжието със звучни имена Маркс и Енгелс). Сега за истинските герои на събитията в пернишкото село Боснек.

За пръв път се озовах пред входа на Духлата през 1993 година заедно с моите другари Сандо и Владо, който ни запозна с Иво Чичев. Чичев и Духлата са едно и също нещо. От дете тоя човек е посветил цялото си съществуване на пещерите. Имам смелостта да казвам разни неща за Духлата понеже което знам за пещерата, го знам от него, а никой друг на света не е бил с нея повече. Той ме е учил да използвам въже, поверявал съм му живота си и твърдо мога да кажа, че е изключителен професионалист, който никога не би изложил на риск други в пещерата, още по-малко деца. Затова притеснията ми щом разбрах, че водите са го затворили в Духлата заедно с другите пещерняци се отнасяха най-вече до това дали децата ще издържат психически докато водата се свърши. Но някак бях сигурен, че ще успеят! На снимката Чичев е вляво с червен гащеризон и брада, другият в червено е Пешо от Карлово, приятел от детинство на Чичев и също безкрайно опитен пещерняк.

Ето какво вероятно е станало. В петък преди големия дъжд групата е тръгнала навътре с намерение да се върнат на другата сутрин. Няма как да са знаели, че ще се изсипе пороят, откакто се помня не съм виждал Струма толкова огромна както в тая събота. Преминали са през една от реките, която образува дълга галерия, от чиито таван тръгва друга, този път вертикална галерия, висока около петнайсетина метра. През нея минават повечето пътища за дълбочинно проникване в пещерата. Може и да не е точно на същото място, но някъде на излизане водата ги е отрязала, все пак ставава въпрос за пещера с коридори дълги над шестнадесет километра. Просто са били затворени и е трябвало да се доберат до високи места и да издържат. И тук започва истински страшното.

Аз също съм се губил в пещерата и честно казано доста съм се паникьосвал там. Стоял съм най-много три-четири часа на тъмно и са започвали звуковите халюцинации и паранои. Човек е направо като жив погребан, можете да си представите как се чувства дете на единадесет години в такава обстановка. Чичев и другите пещерняци са сторили единствено правилното в ситуацията, непрекъснато са намирали нещо за правене, работили са в екип, смяли са се и са си помагали. И така цели четиридесет и осем часа.

Вероятно много хора са останали изумени от високия дух на хората напускащи пещерата. Но за тях всичко това е съвсем естествено, та те са си вкъщи, а в техния свят човек винаги трябва да бъде готов за подобни екстремни ситуации. Искам да кажа и друго, от много години българските пещери и планини са се превърнали в терен, на който много хора отиват да мерят кривото си его и да осъществяват нездравите си амбиции. В случая това вероятно се отнася до много журналисти и "спасители". Още от първите новини видях няколко пъти премиера и гордите хора от федерацията по спелеология и нито веднъж главния герой - Ивайло Чичев.

Истинските хора са рядкост. Те няма да получат медал и слава, но за тях наградата е друга. Сигурен съм, че след седмица Чичев пак ще хване ранния рейс за Боснек, да отиде при пещерата, която е всичко за него.

Снимка пещерен клуб "Диамант" град Карлово

ГЕОРГИ УБИВА ЗМЕЯ

2010-12-05T09:47:00.011+02:00

Преди много години, точно щом попаднах в редовете на българската армия, за утеха мечтаех, че някой ден ще снимат филм по един мой сценарий.

В него се разказваше за обикновен момък на име Георги, който живял в малко градче край границата. На младини той много искал да види морето, да пътува дълго и надалеч, но били гладни години и париците му стигнали колкто да отиде до малкия град отатък границата. Там Георги се запознал с един друг такъв добър младеж Георги и двамата си пийнали. После избухнала Световната война и се наложило нашият Георги да убие приятеля, тъй като такъв бил дългът му. Мъчно му било на Георги и хич не се чувствал герой, макар че за убийството получил медал и всички в градчето го почитали.

В една тъмна зимна нощ, докато се прибирал към дома Георги чул писъци. Приближил се и видял как в мрака злодеят на градчето се опитва да удуши момиче. Хвърлил се Георги върху насилника и в яростта си го ударил, злодеят се проснал на паважа и умрял.

Понеже бил герой от войната Георги не бил обесен за убийството, а го осъдили да прекара остатъка от живота си в килия, от която се виждало морето. Докато гледал безкрайната вода към хоризонта, Георги се поболял от мъка и напуснал този свят. А на небето срещнал своя приятел, онзи когото убил през войната и двамата си пийнали...

Сценарият е останал там, при въпросите и терзанията на осемнадесетте ми години и някак се чувствам хубаво от това. Този филм вероятно вече съществува, сигурно някой го е направил възможен. Пък и, честно казано, кой ще разреши на един неспокоен, наивен и мечтателен войник да снима филми. Запазили са се малко записки, диалози и гордо "работно" име: "ГЕОРГИ УБИВА ЗМЕЯ".

По ми е тъжно за песента. Бях написал песен за филма, а помня само първите куплети:

По пътя към дома е слънчево,
посрещат ме разрошени момичета
и пеят мойте холела с хлапашки звън,
и есенният хоризонт пред мене тича.

Пътувах, стигнах хубави страни,
обичах много, много бях обичан -
любимец на орисници добри...
но хлябът удома е по-различен.

Припев:

И бързам, бързам, бързам към градеца,
да кажа на обичните здравей
че там е що ми е в сърцето,
да, аз съм Георги,
аз съм Одисей.

ГОСПОДИН ТАЙ

2010-12-04T05:01:00.015+02:00

Инспириран от репортажите по Първа програма за доброто положение във Виетнам и ниските доходи на българите решавам да напиша тази история. Ето каква е тя:

Преди няколко години съвсем ненадейно се озовах в съвместен проект на австрийска и българска компании за производство на едни невъобразими железни спирали за водноелектрически централи. Това са сюрреалистични заваръчни конструкции с форма на охлюв, много сложни и отговорни за правене. Проектът се извършваше в голям български завод, където по цял ден се мотаех с австрийския наблюдател, да му превеждам и докладвам. Както става във всички подобни истории, още на първата седмица работата много се закучи. Австриецът Господин Пухнер се оказа надменен педант и мърморко, създаваше проблеми по всякакъв повод. А най-много го ядосваха заварчиците.

Вероятно тук трябва да се каже нещо за тях. Освен, че работата на заварчиците изисква изключителна компетентност и прецизност, тя обикновенно протича в много тежки и вредни условия. Затова добрите заварчици са много високо ценени в индустрията и съответно - добре платени. Изпълнените заваръчни шевове подлежат на много видове контрол: пенетрационен, ултразвуков или рентгенов и при най-малките вътрешни дефекти при отговорни проекти като нашия, шевът се изкопава ръчно и се прави наново. Луда работа защото става въпрос за желязо с голяма дебелина.

По цял ден нашият господин Пухнер тичаше като гламав из завода с червен фулмастер, караше се с всички понеже на контролите нито един цял заваръчен шев не излизаше като хората. Проектът започна за да се бави и от австрийската компания започнаха да се притесняват, че ще се наложи да плащат неустойки на клиента си. Един ден Пухнер реши, че е намерил ключа:

- Вижте какво, ще докараме един заварчик от Австрия. За наша сметка. Ние ще му платим разходите и заплатата. Идеята е да покаже на българите как трябва да се заварява и после ще продължим.

Господин Тай се появи седмица по-късно. Ухилен двуметров виетнамец, който непрекъснато тичаше между работниците и им раздаваще цигари от неговата си азиатска табакера. Последвалите опити да накарам българските работници да послушат какво ще им каже господин Тай обаче удариха на камък въпреки папиросите. Особено възмутен беше един заварчик на име Гошката:

- Он че ми кае на мене! Тай-май! Погледни го, че е на двайсе годин. Я съм у тоя задвод от осемдесе и осма година. Ха-ха!

Протестът на Гошката се изрази в няколкодневно пиянство и неидване на работа, което съвпадна и с кукерския фестивал в родното му село Ярджиловци. После обаче съвсем ненадейно ледовете се стопиха. Гошката стана сянката на господин Тай, не се отлепяше от него, пушеше му от цигарите и непрекъснато се кикотеше съучастнически. Един дойде и ми рече:

- Пешка, че те замолим една молба! Преведи му на тоя Тай дали че ме земе и мене да поработим и я у Австрия? Ха-ха!

Предадох желанието и господин Тай обеща да уреди нещата. Междувременно дългият виетнамски магьосник изпълни всички заварки за десетина дни, нещо което четирима българи не успяха да свършат за цял месец. Най-обидното беше, че на тестовете не излезе нито един дефект. После господин Тай си замина без да вземе Гошката.

Срещнах последния в цеха няколко дни по-късно. Изглеждаше доволен.

- Какво става, Гоше? - питах го. - Нали щеше да ходиш на гурбет?
- Аааа, отказах се! Тай каза, че там зимат две иляди и петстотин евро. Ама за толко работа я тука зимам двойно. Ха-ха!

Ето че работникът от село Ярджиловци беше достигнал до поразително откритие! Виетнамецът за десет дни беше свършил два пъти повече работа от четирима наши работници за тройно по-малко време и срещу много по ниска заплата сравнена с надниците на българската бригада. Оказа се, че всички статистически данни и мрънканици на граждани и политици са фалшиви. Българският работник е най-високоплатеният в света!

Оттогава съм спокоен. Сигурен съм, че скоро ще настигнем не само Виетнам, но и други страни. Ха-ха!

СЪР КЕН РОБИНСЪН ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И ТВОРЧЕСТВОТО

2010-11-28T22:07:00.012+02:00

Изберете си български субтитири от копчето и непременно изгледайте тази чудесна лекция. Получих линк към нея от Надя Митрева снощи, благодаря на нея и хората, които са я намерили и превели на български.

Сър Кен Робинсън прави забавна и дълбоко мотивираща теза за създаването на образователна система, която подхранва (вместо да подтиска) творчеството.

Translated into Bulgarian by Nikolay Mihaylov
Reviewed by Vasil Rangelov

БАН - БЪЛГАРСКОТО МИНИСТЕРСТВО НА ЛЮБОВТА

2010-11-27T01:13:00.014+02:00

Гледах вчера едни застаряващи лели и чичовци, понадебелели и безвкусно облечени, да подрусват хорце пред парламента и ми дожаля. Те твърдят, че сме нищо без тях - едно безформено и празно нищо! Питат още какво ще стане с България, когато родните учени ни изоставят и отидат на работа в Сорбоната, Siemens или IBM, които направо ще се избият да ги наемат!?...

- Ние сме интелектуалният елит на обществото!- рече уверено по телевизора възрастен академик историк.- А те искат да ни закрият!

Сори, другарю! Ако в България имаше интелигенция, щеше и тук да има Пражка пролет защото добрите хора знаят, че умът и моралът са едно. Освен това нямаше да е страната ни последна по дух и първа по простотия сред европейските нации. Вместо да е с хората и да отстоява правдата, по-горе наречената интелигенция шестдесет години примлясква доволно до хранилки като БАН и се занимава с достойни дела като славенето на сатрапите и пренаписването на истината. Никога и по никакъв повод проституиращаият и самопровъзгласен български интелектуален и духовен елит не е създал вярна теза, никога не е отстоявал почтена позиция. Шестдесет години той преживя в щастливо мръхтене и днес за пръв път е решил да надигне глас. Ясно защо.

Най-обидното е, че ние, жертвите на българската културна революция трябва да се чувстваме виновни. Защото сме щели да останем без наука и култура. Та нима може да бъде по-зле от това!? Хич не ме е страх, притеснява ме единствено фактът, че след няколко години дъщеря ми ще тръгне на училище и там ще и промиват мозъка по същия начин, както ставаше с моето поколение преди двайсет години.

Затова закриването на БАН и всички други министерства на любовта, както ги назова Оруел, трябва да бъде морален избор. Докато подобни институции и техните метастази съществуват, единствено за да превилигироват глашатаите на посредствеността, не само няма да имаме просвета и култура, но и никога не ще се научим да живеем заедно.

ЗА ТВОРЦИТЕ И СРЕБЪРНИЦИТЕ

2010-11-20T07:27:00.014+02:00

Преди няколко дни усетих нещо странно докато пазарувах. Ами да, песента! Из супермаркета се изливаше чудесна музика, тази, с която съм израснал... Честно казано малко се обърках, защото винаги съм я възприемал като нещо съкровено и свое, а ето, че я срещнах на пазарището. Сега моята музиката, появила се като бунт срещу конформизма, служи за доброто храносмилане на хороклиентите, каква ирония...

През седемдесета година една щатска компания за обувки пуска реклама с песента на битълсите "Revolution", за което е осъдена да плати колосалната за онова време сума от петнадесет милиона долара. Никога групите, които обичам не са позволявали създаденото от тях да се използва за реклама или други външни на музиката търговски цели. Дори ограничават възможностите си за печалба, за да не се превърнат песните им в обикновена конфекция. Led Zeppelin например не издават сингли единствено, за да не попаднат в класациите на музикалната индустрия. Същото се отнася за Pink Floyd, изобщо могат да се дадат страшно много примери как големите артисти държат на ценностите, своите и на почитателите си. Затова ми е безкрайно интересно как музиката им от моето сакрално пространство допълзя до кварталния супермаркет.

И реших да попитам. Миналата година една от най-хубавите песни на Ten Years After се превърна в лайтмотив на гръцки мобилен оператор с голям пазарен дял в България. Изпратих писмо на Алвин Лий, автор на песента и го попитах дали смята това за правилно, но не получих дори формален отговор. Не ми оставаше нищо друго освен да прекратя договора си с оператора и с огромно съжаление да изтрия всичко на Ten Years After, тъй като за мен това вече не беше същата страхотна група от някога.

За съжаление напоследък много често ми се случва уважавани някога от мен хора да се превръщат в конюнктурни говорители на всичко, което презирам. Например Стефан Цанев. Той никога не е бил дисидент и ми е малко странно, че през прехода дисидентстваше, ама хайде то си беше твърде модерно тогава. Сега гледам, издал някакъв безумен опус за прабългарите, точно в стила на поп фундаментализма, направо се хванах за главата. Този обичан някога от мен поет... Недялко Йорданов пък е биологически отец и един от естетическите ментори на българската "свободна преса". Как беше онова за Дренчо мушмурока, с пет двойки за срока... И с по-младите, които поне не са били глашатаи на режима не е по-различно, изумително е как читави преди хора като Иво Сиромахов се подписват в гнусното предаване на Слави Трифонов.

На всички Искариоти предпочели среброто пред уважението към мен и другите хора искам да пожелая да живеят достатъчно дълго, че да разберат стореното. А пък аз ще опитам да ги забравя и да пазарувам на друго място.

Картината: Рембранд Ван Рейн "Юда връща сребърниците"

ВЕЧЕРТА НА КОМЕДИАНТИТЕ

2010-11-19T06:59:00.007+02:00

С много увереност и малко самоирония представям Вечерен вестник за изкуство. Той е черно-бял проект на Петър Иванчев и Станислав Харизанов. Блог за мечтателни интелектуалци, Вечерен вестник е малко снобски и замислен, тих и провокативен, поетичен и вчерашен. Но много музикален, кинаджийски и тръгнал по изкуството докато въображението скита.

Арт център, вечерен вестник кани всички приятели да пишат в него за това, което е наше. Ако Ви хрумнат важни неща с място там, изпращайте ги по поща peter.ivancheff@gmail.com, щом идеята си струва и е достатъчно шантава и обща.

Поздрави

Иванчев, Харизанов, Сдружение ЕВРОПЕЙСКИ АРТ ЦЕНТЪР и още стари приятели.

Публикувам и тук последния пост от Вечерен вестник.

GYCKLARNAS AFTON

„Вечерта на комедиантите“/”Sawdust and tinsel” от Ингмар Бергман

На 35 годишна възраст Ингмар Бергман заснема „Вечерта на комедиантите“. Това е първият му естетически напълно издържан филм от серията, която прави дисекция на дълбините на човешкото падение и на цената, която хомо сапиенс би платил за своето жалко земно съществувване.

Западналият цирк „Алберти“ мъчително прекосява калните пътища на Швеция в началото на XX век. Вече има и автомобили, но гладните и окъсани циркаджии разчитат на дръгливи коне. Собственикът Алберт Йохансон-примирен мъж на средна възраст дели фургона си със значително по-младата ездачка Ане. Когато пристигат в града, където живее бившата му съпруга Агда и сина му, Алберт се моли да остане. Жена му няма нужда от него... Пренебрежително и обидно е отношението на директора на местния театър, от когото комедиантите искат костюми. Все пак им е разрешено да изберат.

Непостоянната и податлива на настроениата си Ане е прелъстена от местния актьор Франс. Вечерта по време на цирковия спектакъл Франс цинично предизвиква Алберт като разкрива завоеванието си... В последвалия двубой собственикът на цирка е жестоко пребит.

Йохансон обмисля самоубийство, но в последния момент прострелва изображението си в огледалото. Жертва на яростта му става цирковата мечка. През нощта фургоните продължават пътя си. Алберт и Ане са отново един до друг тъжно усмихвайки се в своята безизходица.

Много тъжен и потресаващ бергманов филм. Външната простота и непретенциозност на разказаната история я правят още по-въздействаща. Изпълнителите на ролите пресъздават пределно първично неосъзната безиходица на героите си. Природата и архитектурната среда излъчват мрачна неприязън към странстващите неудачници, бляскаво заснети от дългогодишния опертор на Бергман Свен Нюквист – това е първата им съвместна продукция.

„Вечерта на комедиантите“ от 1953 година издига Ингмар Бергман на позицията на гениален кинотворец, от която той не слиза до смъртта си .

Автор на статията: Станислав Харизанов - Стенли

РОБЕРТО

2010-11-18T07:00:00.016+02:00

Както отдавна знаете, това е една картина на Иля Репин, всенародно известна със заглавието "Казаци пишат писмо до султана". В съветско време един буден ум на име Остап Бендер замислил да се замогне като сътвори кавър версия на оригинала със заглавие "Болшевики пишат писмо на Чембърлейн". За нещастие този проект е останал неосъществен, но репиновата картина продължава да е все така актуална, днес тя спокойно би могла да бъде прекръстена на "Жители на Несебър пишат писмо на Ирина Бокова". Какво пишат в писмото ли? Ами да, искат да ги махнат от туй Юнеско-Мюнеско, да ги оставят на мира да продават джапанки и да плющят кебапчета. Кебапче ис гут, а юнеско - но гут. И са си прави хората, какво са виновни те, че преди хиляда години в Месемврия някакви елини са построили някакви църкви и други ненужни работи. Мислех си дали няма да им е по-добре на съзидателните жители на Несебър да се преселят в някое друго китно градче като Койнаре или Полски Тръмбеш например, там няма никакви досадни стари църкви, а строителството и кебапчетата са все така на почит. Според мен, да пробват хората, трябва да се опитва.

Драмата на някои обитатели на Ню-сейбър ми напомни една стара наша история. През деветдесет и четвърта, тъкмо бях завършил училище, заминах на първото си хипарско море в Созопол заедно с моите приятели музиканти Шеки и Владо Змея, Бог да го прости. Нямахме нищо, малко дрехи в раниците, две кухарки и един скъп комплект италиански струни за дванайсетструнна китара, който купихме на път.

Хубаво беше тогава, денем свирихме при скалите, а нощем гледахме звездите на плажа и свирихме. Свирчовци. Там се запознахме с един чуден човек, аржентинец на име Роберто Диас. Родителите на Роберто били българи от Битоля, но след войната емигрирали в страната на гаучосите. Роберто говореше един приятен някогашен български диалект, малко напевно както приказваха бабите ни. Чул той за славата и красотата на Аполония, взел си китарата и тръгнал. През деня Роберто беше уличен музикант, пееше знаменитите аржентински песни пред созополската поща, а вечер са присъединяваше край нашите огньове на къмпинг "Златна рибка".

Бяха смутни времена. Повечето жители на Созопол явно никак не харесваха типове като нас, вероятно най-вече защото нощувахме на плажа и изобщо не използвахме туристическите им услуги. Затова местните бяха наели някаква групировка, която наричаха "Частна милиция" да ни изгони от града. Една вечер членовете на ескадрона настигнали Роберто докато се прибирал от Созопол към къмпинга, блъснали го на земята и започнали да го ритат.

Открихме го на сутринта, ни жив ни умрял. Беше целият набит и охлузен, но доволен, че не са му счупили китарата. Една много стара аржентинска китара. Всички го питахме:

- Как си, Роберто? Какво ще правиш сега, Роберто?

А той плахо се усмихна и рече:

- Искам да останем. Архентина далеко. Ама не можем да останем, момчетата ми вземаха струни. Защо им требат мои струни!?

С Шеки и Владо Змея имахме езин общ скъп комплект италиански струни за дванайсетструнна китара. Явно сме ги пазили за такъв случай или просто всичко си е написано. Дадохме ги на Роберто. После си тръгнахме.

ТЪПО

2010-11-17T06:20:00.030+02:00

Както е известно от Книгата на книгите, Мойсей водил евреите към Обетованата земя цели четиридесет години, за да може и последните родени в робство да умрат по пътя. При сегашната продължителност на живота в България се нядявах нашата бленувана Палестина да се състои след около шестдесет години, но няколко събития напоследък ме убедиха, че нещо съм се объркал...

Първо беше посещението на руския диктатор Путин в София. Абе големо чакане! "Илюшин" 96 с Негово Императорско Величество на борда кацна с два часа закъснение (извинявам се, че не мога да изпиша пълната титла на Руския император, тя продължава към четири стандартни страници, като там някъде изрично се споменава, че е и цар на българите). Това изобщо не е случайно, няколко години по-рано Путин държа същите два часа пред кабинета си българския министър-председател Сергей Станишев колкото да му напомни, че не е нищо повече от една провинциална гювендия. Срещата продължи по добре познатия стандарт: нелепа прегръдка, хладно отношение, посещение в църквата наречена на фалшив руски светец и построена със златото на руснаците. А там: благословия от патриарха назначен за такъв с изрична резолюция на Москва, на поклонение пред мощи открити от група съветски учени.

Няма нужда да се обаснява какъв е почетният доктор на Търновския университет Владимир Путин и за какво е дошъл, всеки нормален човек знае това за себе си. Тъпото беше нашето глуповато отношение, засрамените усмивки на едрия ни премиер, който не знаеше нито какво да каже, нито къде да си държи ръцете. И пак обяснението с основания в общата ни ценностна система: България е бедна и затова е уличница...

Без коментар нататък, друг е примера. На седми юни 1990 милион българи се изпъчиха на Орлов мост да отстоят демокрацията. Митингът тогава беше обявен за събитието на годината от CNN. Двадцать лет спустя в почивен ден на същото място имаше около петдесет човека, които протестираха срещу Путин. Протестът едва ли е бил забелязан от медията в Атланта или някой друг, тъй като сега и по света е модерно да се удря крак пред носителя на ред Путин, както през тридесетте е било модерно да се уважава един друг като него. Все пак е чудесно, че има и личности, които да се противопоставят, шепа почтени хора вече е празник.

Не знам дали студенти са участвали в протеста на Орлов мост. Но иначе студентските протести за пари са неистови. На плахите опити на правителството да либеразира образованието (не от друго, а пак поради липса на пари), се дава сериозен отпор от всички "научни" и "образователни" институции, което според скромното ми мнение е нечувано нагло и скандално. Така нареченото българско образование от много отдавна не е нищо повече от система за разпределяне на привилегии и начиин да спести на българите усилието да мислят със собствените си глави. Вероятно най-малко седемдесет процента от българските училища и поне девет от всеки десет университети са абсолютно излишни, дори само защото няма деца за тях. Това е все едно да построиш хипермаркет в трънското село Къшле, което е най-малкото населено място в света със своя единствен жител.

И все пак както е видно в известен смисъл българското образование е успешно в усилието си да промива мозъци и да създава ирационално обществено съзнание. За нас все още Путин е братушка, а академик Съботинов, който дори не може да говори правилен български, е учен. Тъпо!

Така че ще има да походим. Далеч не съм толокова наивен да вярвам, че поколението на дъщеря ми ще загърби глупостта. Но поне ми се ще тя да знае, че кое е добро и кое е зло (Федър), няма как друг да ни каже тия неща.

(На снимката е сграда от село Къшле намерена случайно из интернета).

РАЗХОДКА ИЗ НАЙ-УЖАСНИЯ БЪЛГАРСКИ ГРАД

2010-11-15T23:26:00.058+02:00

Вече всичко е ясно. В България най-сетне беше обявено, че Перник очаквано е най-ужасното място за живеене. В тази фоторазходка ще разберем защо това е така.

Да започнем с прословутите пернишки кръвожадни типове. Както се вижда от снимките тук, в Перник действително живеят много неприятни люде като Адолф Хитлер, шпиц командите барабар с Баба Яга:

Миналата година на Дивотинското кафене в центъра на Перник моят приятел Чочо срещнал Вал Килмър и Антонио Бандерас, доказателство, че и чуждоземни съмнителни субекти са влюбени в декора на Перник.

- И какво? - питам Чочо. - Каза ли им поне едно здрасти?
- Ами, аз съм зает човек. Бях тръгнал да играя карти.

Резултатът от играта на карти се вижда на следващата фотография. Чочо заяви твърдо, че Халеевата комета ще се удари в Перник ако падне на карти от Бате Венци. Е, сега всички могат тук да установят с облекчение, че именно перничанин е причината за настъпващия Вселенски апокалипсис.

Освен кръвожадни и лекомислени, перничаните са и ненадминати простаци. Така поне твърдят представители на българския интелектуален авангард - хора с по едно име: Слави, Иван, Андрей, Мунчо, Сульо и Пульо. Ето доказателствата, че това наистина е точно така:

По-горе е един от най-старите български духови оркестри. Освен това в Перник се е състоял първият български рок-фестивал, било е през онази 1968...

Още няколко неща са се случили първо в Перник:

Имало е ток докато много от чудесните днес български градове като Горна Джумая изобщо не са били в пределите на България. Перник освен с отвратителните си жители е прословут и с бетонената си грозота. И наистина:

И накрай, солидарната Всенародната омраза към Перник все повече ми заприличва на нещо, което аз за себе си наричам Македонски синдром, болест добила вид на епидемия около българската река Вардар. Шизофренията иде от еничерската омраза към собствените корени, към печената тиква и провинциалната ни истинска доброта. След като не можем да бъдем заедно и презираме сами себе си, можем да потушим срама си с омраза към останалите там, към слабите, бедните, към онези, които никога не са имали шанс да бъдат големи хора като нас самите.

А Българският флаг, омърлушен като своя град, още е над Пернишката крепост. Свикнал да е там последен както някога много отдавна...

Снимки: Стефан Шишков, Петър Иванчев, Милена Катошева

ИЗВОР В ЗАМЪКА НИ ВЪТРЕ

2010-11-12T12:45:00.008+02:00

Това е най-новата картина от моята съпруга Галина Николова - Иванчева, художник и доктор по изкуствознание. Искам да и благодаря за смелостта да рисува.

В момента Галина Николова прави един от най-посещаваните блогове за живопис - PALITRA, нейни картини успешно се продават в няколко европейски страни. Освен това Галя преподава рисуване на деца в нашия Арт център в Търново. Както казваха нашите бащи, Господ си знае работата.

Понеже аз съм изключително пристрастен, в което пиша, реших да публикувам едно стихотворение написано за тази картина, чието заглавие е A PALACE OF MY OWN. Автор на стихотворението е американската поетеса Реджина Де Вела - Сантос. Позволих си да го преведа тук.

With abundance of dark bile
And phlegm and the earth’s thick oil
Her own flesh and blood mete out
Sadness or melancholic bout
The woman builds and makes and scrapes
And carves up a place of her own!

This place, the trace of a palace
Or a castle well within us
That saints have spoken about
Innermost point of Rilke let out
Or else Brubeck’s jazzy aches
Made of shadows thrown and smoke blown!

See her work! Just watch her –
This consummate light catcher!
She comes face to face with
The lure of gases, misty death,
Forgetting threatening to enthrall
But somehow she conquers it all!

В обилна тъмна злъч,
и безразличие маслата черни на земята
са нейна плът и кръв
с тъга, в меланхоличен промеждутък
създава, прави и отнема,
тя вае място само свое!

А мястото - тераса на дворец
е още извор в замъка ни вътре,
за който са говорили светците
най-съкровенното разкриване на Рилке
болезнен джаз от Брубек
направен е от сенки хвълени, раздухан дим!

Вижте картината и! Само погледнете
към съвършения капан за светлина!
Лице в лице е
с упойваща съблазън и мистична смърт,
не всява страх да очарова,
но някак тя владее всичко!

С ПОЛЕТА НА ОБЩИТЕ НИ МЕЧТИ

2010-11-10T12:59:00.009+02:00

Арт центърът вече е факт. Той се случи не щом решихме, че се нуждаем от него, нито когато държавните институции позволиха да го има. Той се състоя тогава, когато първите деца потропаха на вратата на къщата на улица "Читалищна" във Велико Търново и поискаха да се запишат по рисуване.

Струва ми се, че им хареса. Къщата, тя е много стара, тази година навършва двеста години, има магически двор и скърцащи стълби. Малко е далече от кварталите и трябва да се повърви, но всяко вървене си струва щом на края на пътя можеш да нарисуваш нещо. И е по-сладко някак като научиш, че за истинското рисуване трябва така, да се върви.

Сега ще трябва да отстоим Арт центъра. Чудесно е, че идват млади и още по-млади хора да си предлагат услугите, иска ни се да направим още неща, например театрална група и детска репетиционна за щури музиканти. Ама няма да е след дълго щом времето е на наша страна.

Ето връзка към блога на Арт центъра. Надявам се, че ще се отбивате там от време на време, защото детските рисунки имат нужда и от добра дума.

Благодаря на всички, които четат този блог, днес той става на две години. Поздрави и дълги пътища от тукашното заедно!

ДА СПИМ И ДА СЪНУВАМЕ НАВЯРНО...

2010-11-01T14:07:00.011+02:00

Интересно, но от сутринта тази фраза от знаменития монолог на Хамлет ме преследва. Сигурно е заради деня на народните будители, поредният изфабрикуван български холидей. Възможен ли е такъв ден за народ, който винаги е предпочитал дрямката, чудя се. Или може би вината от твърде много спане е повод да се правим на граждани, и това се чудя.

Ама какво пък толкова, българската ни история е пълна с извинения за поспаланковци. 295 години сме дремали от завземането на Търново до избухването на първото антитурско въстание в Чипровци (градчето тогава е населено предимно с католици, а самото въстание избухва след като австрийската армия завзема Белград, не е много спонтанно). Причината разбира се е, че турците са ни клали от сутрин до вечер. Само дето Колбер, първи министър на слънчевия крал Людовик твърдял, че може само да се мечтае френските селяни да живеят така добре като поробената турска рая.

Хубав край, хубави хора! Няма данъци и военна служба, нито чума, нито Реформация... Не си е живял толкова зле дремещият ни поробен сънародник. Хапвал е добре докато Мартин Лутер на гладно е превеждал Библията на немците. И братушките се чудели, както го е описал Фьодор Михайлович, защо освобождават хора дето са толкова по-богати от тях самите...

Но няма смисъл да се върви толкова назад та да се намери буден човек. Ще дам пример с един мой приятел и съвременник. Той живее в апартамент придобит заради партизанските заслуги на дедо му народен будител. Бяхме заедно на митинг на седми ноември 1989. На първите избори той гласува за СДС, през 1994 беше с Жорж Ганчев, после се бунтува пред парламента срещу Виденов, за да стане ревностен подръжник на Иван Костов. През 2001 година моят човек беше един от най-големите фенове на Симеончо, а четири години по-късно гласува за Коалицията. На последните избори беше за ГЕРБ, от няколко дни насам вече се досещам какво ще бъде следващото му гражданско поведение. Французите казват, че само глупаците не си менят мнението и по моя приятел разбирам защо много наши спортисти твърдят как сме най-интелигентната нация след евреите.

Имаме умен народ и това си е! Още не е отминал радостния тътен от търновското културно събитие на годината: удостояването с титлата Почетен доктор на Великотърновския университет на Боковица. Хубаво ми е също, че днес много будни хора протестират за най-възвишеното според тях: образованието и по-точно банкнотите, които чат-пат още се намират там. Таман е неработен ден за тези, които изобщо рядко работят: университетските преподаватели. Дето твърдят, че не те, а Сашка Васева е виновна за всенародното изпростяване. Това е твърде наивно, уважаеми платени будители. Щете още пари за парно в люлката на световното просвещение - Студентски град, а мен ме наляга нега и още скепсис по платената любов.

Преди да стана студент навремето имах наивността да прочета книгата "Доктор Фаустус" от някакъв човек на име Томас Ман. Там пишеше как студентите тръгнали с велосипеди да обикалят Германия, как вечер лежели в сеното, гледали звездите, а разговорите им пили изпълнени с "диалектическо напрежение". И аз така си представях събуждането, но някак не можа да ме огрее "диалектическото напрежение".

Чудя се днес будни ли сме или сме просто сомнанбули... Но едва ли ще разбера, от това писане през работно време твърде ми се доспа.

НАШИЯТ ХУБАВ ОКТОМВРИ

2010-10-24T14:41:00.010+03:00

Ако навън е прекрасен октомврийски ден като днешния, а вие не знаете какво да правите, това вече е хубаво. Значи сте в оная екзистенциална ситуация, в която Нещо човърка човеците да правят добри дела.

И ние така тая сутрин. Днес в нашия Арт център няма учене и затова решихме заедно с приятели и сюрия дечурлига да занесем Арт центъра навън в един от хубавите търновски паркове. Идеята дойде от Марияна Банкова от Pedro`s Shop и се състоя благодарение на ентусиазма на цялото семейство Бастиянови. Трябваше само малко платно, летви и тенджера сварено нишесте, притеснението също е задължително за изпълнение на рецептата. Облегнахме платната на дърветата и се разделихме на две групи: големите събирахме листа, а децата ги лепяха както им хрумне. Искам тук да се похваля, че аз намерих най-много червени листенца, които са най-дефицитните.

Никой не ни обърна внимание, нито рошавите метъли дето пиеха бира, нито мнителните лели и чичовци. Сигурно щеше да е другояче ако продавахме кебапчета с напитки, в които да се съсредоточи радостта на населението. Това не е важно тук, защото идеята е за децата, а на тях страшно много им хареса. Започнаха да идват от разни места на парка въпреки подвикванията и усърдно лепяха листенца.

И така се получиха техните произведения. Оставихме ги в парка, където са си у дома. Надявам се децата от парка да продължат да се тълпят около тях понеже те знаят най-добре от всички, защото още не са забравили.

Споделям тук и с всички нашият хубав октомври.

ОЩЕ ЗА УДОБСТВОТО ДА НЯМАМЕ ГОЛЕМИ ИСТОРИЧЕСКИ ЛИЧНОСТИ

2010-10-23T21:29:00.018+03:00

Това е снимка на Андрей Луканов, надявам се всички да го помнят. Преди дни видях този образ на една книга, и там пишеше "Двойникът на Сатаната" или нещо подобно. Не съм чел книгата, твърде много имам да чета преди нея, но честно казано ми стана доста криво и нечестно. Не съм харесвал този най-голям от новите български политици, но това не значи, че не е право да се казва доброто за него.

Имат нещо общо със Стамболов, макар на много хора да им звучи кощунствено. И двамата са руски агенти, и двамата са революционери и изключителни политици, и двамата губят битката с просташките си ментори. За Стамболомв казват, че е обсебил турското наследство, за Луканов, че е създател на българската мафия, но по странен начин никой от тях не оставя голямо парично наследство, а историческата следа е дълга. И двамата са оставени да умрат беззащитни, докато Фердинанд отказва преднамерено охрана на Стамболов, Луканов се движи с жигули и шофьор в епоха, когато всеки провинциален бандит има безброен антураж от въоръжени мъже...

Луканов е интелектуалец. Той говори езика на Макиавели и разбира от икономика докато правешкият му лидер печати пари със същата стойност като онези от "Монополи" и взима заем след заем след като три пъти фалира България и руската менделеева таблица спира да акостира на пристанище Варна. Щом като идва на власт, Луканов прави всичко възможно да направи завой, да наложи радикални рестрикции и да спаси българската икономика, но е блокиран от пернишките миньори и всичко отива по дяволите. На практика сам сваля комунизма, докато ние сме заети да крачим и да ръкомахаме към президиума. Нещо повече, Андрей Луканов е съавтор на собствената си опозиция, която е събрана за първи път на един етаж над неговото жилище, в апартамента на Николай Хайтов.

За съжаление Луканов не удържа, неговите планове са други, а предрасъдъците му го правят инертен. След него идват няколко катастрофални правителства за България, но все пак всички те успяват да са ни приятни преди и удобно виновни след управлението.

Никъде в България нама паметна плоча на Андрей Луканов, този голям български реформатор, докато в селото на Тодор Живков е друго, там живеят богати потомци. И ние продължаваме провинциално да си живеем с разбирането, че нашите политици, най-вече такива като Луканов са ужасни, макар някои вече да се досещат, че такова отношение между добрите нас и лошите тях някак не е възможно.

Провалите ни идат от насадения страх, нищо друго. Ние мислим, което е удобно другиму и други ни пращат в правилната посока. Не искаме реформи защото утрешното не се знае. А реформаторите, те отново са приятни...

КРАЯТ НА НИЩОТО

2010-10-17T15:53:00.006+03:00

Направих тази снимка от прозореца снощи. Прекрасно е да гледаш небето нощем, когато там е съвсем тъмно и сякаш няма нищо. Нищото е единствено, в което мога да се взирам дълго.

Денем отчетливо се виждат само тъмните неща, смисълът на светлината е да крие всичко хубаво. Светлината е условие за така успокоителното познание, но има ли нещо по тъжно от познанието се питам... Нощем е друго, тогава всеки е свободен, при себе си или този, когото обича. При безкрайното хубаво черно, което е истина само за себе си и където ще се върнем някой ден.

Нашият свят започва с гърците. Те са голи деца появили се съвсем ненадейно, сякаш преди тях не е имало. Първата работа на гърците била да се разправят с Нищото. Оттогава никой не е посмял да се обърне натам, към онова оттатък нещата, пропорциите и отношенията. След познанието, отвъд него е опасно място и е добре да сме тъжни на светло.

Но битите има всичко, не само съществуващото. Говорят старите снимки от стената и улиците от детството. А ако всичко можеше да се каже с думи, тогава нямаше да има поезия.

Дъждът се смее по листата
навън е нощ
и всичко хубаво.

СЪЗДАВАТ АРТ ЦЕНТЪР В ДВЕСТА ГОДИШНА КЪЩА НА СТАР ТЪРНОВСКИ РОД

2010-10-11T14:58:00.008+03:00

Нашият Артцентър вече е факт. Използвам случая да благодаря на всички, които помогнаха за неговото създаване:

Семейство Каранешеви: София
Семейство Александрови: Париж
Станислав Харизанов: Перник
Момчил Димитров: Варна
Наталия Николова: Париж
Никола Минчев: Пловдив

Публикувам първите отзиви на радио Велико Търново по повод създаването на Арт центъра.

Арт Център „Велико Търново”, който е част от неправителствената организация Европейски Арт Център, отваря врати в старата част на града, в къщата на стария търновски род Каранешеви. Неговите управители, Петър Иванчев и д-р Галина Николова, са си поставили за цел да предлагат разнообразни програми за деца и възрастни в областта на изобразителното изкуство, компютърното и езиковото обучение. Идеята за Центъра е на 4-5 години, но фактическото му регистриране като сдружение става едва през август тази година. Така се продължава съдбата на къщата да бъде културно средище, тъй като през 20-те години в нея Недялко Каранешев основава просветно дружество. Преди Каранешеви, собственик на къщата, която тази година навършва 200 години, е самият Атанас Буров. На долния етаж Никола Габровски и Димитър Благоев създават своя печатница.

Преди 2 години Петър Иванчев се запознава с наследниците на търновския род съвсем случайно. В последствие с тяхна помощ се изгражда Арт центърът. В момента е възстановена само част от къщата, но управителите на Центъра се надяват дейността на сдружението да се разшири и скоро да позволи цялата сграда да бъде използвана за средище на хора, привлечени от изкуството и културата. В качеството си на неправителствена организация, Арт Центърът не разпределя печалба, а всички средства акумулирани по различните програми се използват за издръжката на центъра. “Идеята е в него да се събират хора, които искат да направят нещо за себе си, интересуват се от изкуство и желаят да се самоусъвършенстват. Организираме уроци по немски и английски език и графичен дизайн. От деца до възрастни хора, които рисуват за удоволствие, ще изучават история на изкуството и различни техники”, казва д-р Галина Николова, която е доктор по изкуствознание. Тя е разположила своето ателие в къщата на ул. Читалищна, а картините й придават артистична и топла атмосфера на мястото.

Арт център “Велико Търново” организира артваканции, които имат за цел да привлекат творци и любители на изкуството от цял вят на своеобразни пленери във Велико Търново и други и живописни дестинации в региона. Центърът поддържа връзки с българи и чужденци, които се занимават с изкуство в целия свят. Предстои откриване на клонове на сдружението във Варна, Пловдив, София. „Общата нагласа е, че на артистите трябва да се помага, но ние не споделяме тази идея. Интересно ни е да направим нещо сами и да видим какво ще се получи”, каза Петър Иванчев в интервю за Общинската информационна агенция. Повече информация за курсовете и дейността на Центъра може да откриете на сайта http://www.palitra.eu/.

Деница Сиракова

БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ В 1410 ГОДИНА

2010-10-11T06:07:00.022+03:00

Преди няколко дни гледах интервю на външния министър Николай Младенов, в което той заяви притеснено, че хърватите гледали надменно на нашите опити да ги приобщим към Евросъюза. Евроскептицизмът на хърватите е обясним, тъй като имат пет пъти по-висок стандарт от нас, а и разликата между двете страни непрекъснато се увеличава в наша вреда и въпреки широко прокламираните европерспективи на България. Пропастта между страната ни и Европа е все така ужасяваща въпреки усилията на няколко поредни правителства да ни убедят в обратното. През 2000 година консултантската компания PwC се опита да измери разстоянието и пресметна,че Чехия е на дванадесет години от Европа, а България: на шестстотин! Десет години по-късно се оказва, че разстоянието не само не е намаляло, но и се е увеличило. Главна причина за катастрофалната ситуация в страната ни според европейците е ужасяващото ниво на българското образование. Ройтерс добавя масло в огъня като добавя, че не само сме най-зле в Европа, но и на Балканите. Повече можете да прочетете в статията на Еми Барух за Дойче Веле.

Защо стана така? Ако питам някой от "младите учени" или маститите ректори на български университети, те ще ми кажат, че е понеже Държавата е абдикирала от образованието. А така ли е наистина?

През 1911 година грамотните българи са били три пъти повече от грамотните хървати, които в ония времена живеят в посветената Австроунгарска империя. С всички уговорки през 1943 година България е страната с най-висок жизнен стандарт в Югоизточна Европа, а по ниво на образоваността на жителите си далеч задминава страни като Испания и Ирландия, където днес българите с радост ходят да мият чинии. Страната е горда с университет и Висше техническо училище с два факултета.

През 1943 година в Пернишката община има пет училища, една гимназия и един техникум издържан от Мини Перник. Градът се гордее с най-висок жизнен стандарт в България, има най-много жители с висше образование, собствена театрална трупа и духов оркестър. През 2010 година в община Перник има 36 училища при почти същия брой деца колкото през 1943 година. Открива се университет, а градът е един от най-бедните в България, като името Перник болезнено се превръща в нарицателно за простащина.

Тридесетте и шест държавни и общински училища в Перник и още точно тридесет и шестте държавни Висши училища в България са с основен принос за ужасяващото състояние на родното образование - най малко българи ползват чужди езици и сме твърдо на последно място по грамотност в цяла Европа. Съвсем правилно умните млади българи се напазват от услугите на образователната ни система, а при първа възможност отиват да учат безплатно в Германия, където постигат блестящи резултати.

Но нека засега останем тук, в нашите училища при многострадалните български учители. Според изказване на министър Игнатов, средната им възраст гони 60 години. С пълен норматив българският учител получава към петстотин лева заплата, работи средно три пълни работни дни в седмицата и ползва далеч по-дълъг отпуск в сравнение с представителите на всички други професии. Има и няколко ваканции, по време на коите ако не е в отпуск, учителят е длъжен да се мотае безцелно из училището. Веднъж назначен на трудов договор, българският учител е недосегаем. Има някакъв бутафорен контрол от страна на инспектората по образованието и училищния директор, но на практика преподавателят не дължи обяснение на никой за лошите си резултати, а всяко уволнение се превръща в съдебна разправия, която учителите печелят в 90% от случаите. Има и чудесни български учители, но те са притиснати от системата и са принудени да играят по правилата. Конкурси за преподаватели също няма, всичко се урежда на приятелски принцип. Така изобщо не е чудно как само за шестдесет години петте пернишки школа, се превръщат в тридесет и шест фабрики за идиоти.

Какво да кажем за висшето образование... То никога не е било образование в истинския смисъл, а място за разпределяне на привилегии. Причината, поради която то още се удържа в досегашната си форма е, че по неведоми причини така наречените университети продължават да се спонсорират от нас данъкоплатците. Просто за да може няколко хиляди преподаватели да не работят, да живеят прилично и да ни се сърдят.

А как живее обикновеният човек? Кофти. Става в пет часа да хване влака за София, там мръзне на обекта десет-дванадесет часа, има само двадесет минути почивка колкото да хапне. Не му плащат заради кризата, а каквото изкарва половината е данъци. Но той го прави заради най-хубавия български стремеж - да си изучи децата. И какво получава в замяна, глупавата констатция, че дъщеря му с повече късмет ще стане слугиня в Хърватска.

О, свещена простота, би рекъл Ян Хус (1369-1415), който се оказа наш съвременник.

ДВАМАТА

2010-10-09T09:36:00.011+03:00

Беще един много зимен следобед от моето детство. Седях си сам вкъщи и гледах как снегът затрупва скалите отсреща. Вече се смрачаваше, а на мен ми беше много тъжно защото си нямах приятели. Растях сам между четирите стени, с грамофонните плочи и хубавите книги.

Тогава той се появи. Заедно с някаква чудна песен, бях толкова развълнуван, че трябваше да изслушам песента няколко пъти, за да съм сигурен, че не сънувам. Татко ми каза после, че това бил Джон, а другите момчетии с него били битълсите.

Научих всичко за Джон, мисля, че и той знае много за мен: какво е музиката и какъв светът може да бъде. Исках да бъда като него и всеки ден измъчвах детските си пръсти по китарата на татко.

Научих, че Сашо и други също познамват Джон. Така ставахме много приятели, скитахме се из тъжния свят и ни беше все тая, защото си имахме китари и за какво да мечтаем.

И както става в онази песен - пораснахме. Пак има сумрачни зимни следобеди, но не са самотни понеже има музика. Единствената истинска: музиката на любовта и свободата

Честит Рожден ден, Джон!

СЕРАФИМИ

2010-10-07T12:32:00.017+03:00

Вече сме позабравили този прекрасен разказ от Йовков. За бедния странник Серафим, който работил дълго, за да си купи палто. После подарил палтото на друг, който имал повече нужда от него. Хубав разказ за истинското великодушие. А може би не, може би не сме се променили след като отвсякъде и всички се занимават с благотворителност и справедливи каузи, толкова добри сме станали напоследък ?!...

Първи на света по добрина разбира се е Боно. От трийсет години аз чинно се опитвам да издържа докрай един цял албум на групата му U2 и все не успявам да се изкача до висините на тяхното творчество. Добре, че по земята ходят милиони хора дето все пак отбират от музика и са склонни да платят от изкараните с пот пари, че да ги слушат или боготворят. Прави чест на Боно, че се къпе глезено в славата, а се захваща да прави справедливост, да ремонтира озоновата дупка и с какво ли не. Вече три пъти го предложиха за Нобелова премия. Преди няколко месеца пък, на страниците на австралийския вестник Хералд Сън, вокалистът на AC/DC Брайън Джонсън му каза следното:

"Когато бях бачкатор навремето не исках да ходя на концерт, за да може някакъв копелдак да ми обяснява как трябва да мисля за някое африканско дете. Сори, приятел, прави го сам за себе си, харчи собствените си пари и така. Това направо ме вбесява.

Правете си благотворителни концерти, но не по световните телевизии. И аз го правя, но не тръбя пред всички. Не мога да казвам на хората да дават пари, те не могат да си го позволят!"

Най-сетне, в лицето на гласовитото джорди Брайън, се появи някой, който да даде отпор на добрината. Защото вече много години на хората им се вменява вина, която не са длъжни да понасят.

Наистина е важно известните и уважавани хора като Боно да правят популярни добрите каузи и да помагат чрез себе си на хора в нужда и беда. Доколко обаче правена по този начин благотворителността помага, е въпрос сложен и понякога твърде тъжен. Навремето Боб Гелдоф разправяше, че се видял в чудо, когато се наложило да похарчи огромните средства събрани след организирания от него концерт Live aid през 1985. Въпреки неистовите усилия на фондацията организирала веригата концерти, огромните суми просто потъвали в Африканското нищо. Някой си купил сателитна чиния, като в нашите ромски съборетини, друг изхарчил парите на комар или направо за бомби. Боб Гелдоф бързо разбрал, че бедността всъщност съвсем не се изчерпва с нямането на пари.

В момента в България благотворителността е национален спорт. Струва ми се доста унизително дето двете най-гледани телевизии в страната започнаха собствени благотворителни предавания по едно и също време в "праймтайма", дано да греша, но ми прилича на бяг за рекламодатели. Почти непрекъснато и от всички медии, дори в кварталния магазин ме подканят да дам пари за страдащите. Всичко това е безкрайно потискащо.

Семейството ми не е богато, израснал съм в панелка. Вкъщи работя само аз, жена ми е безработен с научна степен, а детето ни е на две години. Половината от неголямата ми заплата отива в данъци: подоходно облагане, ДДС, местни такси и какво ли не. Имаме и кредит. Голяма част от времето ми преминава в калкулации относно това кога в крайна сметка парите ни ще свършат. Убеден съм, че това е основното занимание на повечето българи. В същото време съм щастлив и би било хубаво да помогна на човек, който си няма никого.

Така разсъждавам, защото всички искат това от мен и такъв е моят възпитаван с години модел за почтеност. Истината обаче е някак друга. Не може в едно общество да се прави каквото и да е с общи пари, да се плати лев за друго, докато има и едно болно дете. Нима половините заплати на всички не стигат, че трябва да пращаме и есемеси на Ани Салич!? Няма как да стане, още повече, че главното ни задължение е да се грижим за близките си.

Това, че някой иска да е добър е похвално. Само, че за това парите не са достатъчни, колкото и много хора в нашето общо настояще да мислят единствено през тях. Трябва нещо да направим защото цялото човешко страдание не иде от друго, а от липсата на обич. Ако обичахме хората повече, дори само тези съвсем близо, и светът нямаше да е така мрачен. Защото, за да си Серафим не е достатъчно да си дадеш палтото, трябва да дадеш последното си палто.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДЖЕДАИТЕ

2010-09-18T06:51:00.013+03:00

Стокхолмското желание на обществото ни да си цамбурка в блатото на комунизъма, се изрази много отчетливо в особената културна революция през последните години. Любенето, таченето и най-вече милеенето на всякакви артефакти от хубавото време се върна в държавната политика, а "дейците" им отново благо помахват пръст за наше добро.

Ще отмина културното събитие на годината - спечелването на македонския Пулицър от корифея Левчев, за да стигна бързо при юбиляра Антон Дончев. Да е жив и здрав, както викаме в пернишко, да иляди! Човекът стана почетен гражданин на столицата и носител на единствения орден, с който Гоце го беше пропуснал. И това хубаво (Гоце трябва да е ангажиран, защото инак почва да го удря на бракониерство). Лошо само дето академик Дончев се изказа по ред за културата. Нещо такова: как те, разбирай Дончев и другите просветени, отгледали прекрасен младеж, левент, пък той станал наркоман и престъпник. Понеже от академическата перспектива на този велик творец това е разликата между него и мен, ще му кажа и аз какво мисля по въпроса от страната на моето тъмно.

Другарю Дончев, Вие със сигурност сте най-титулуваният български писател, Вашите книги ме взират щастливо отвсякъде, но бедата е, че изобщо не стават за четене. Освен, че са пълни с измишльотини, в тях има отровен патос колкото да убие всеки начинаещ Сократ. Ами да, нали точно това е и техният смисъл, нали от пренаписването на историята, от фалшифицирането на културата започва съзиданието на хуманоидите презиращи вярата и свободата. Хунвейбините дето гласуват за Вашите срамни книги, същите които сластно преглъщат на онзи ужасен филм, появил се точно навреме. Помня как някога нас децата ни водеха на кино под строй и как после сънувах кошмари с месеци... Ако сме наркомани, Господин Дончев, то е защото без морфин тая болка трудно се живее.

Наскоро ми попадна една книжка с хумористични очерци за маститите писатели от комунистическото време написана от Любен Дилов. Всички сюжети, освен за Димитър Димов, се развиваха между вилата, кръчмата, Хисаря и Евксиноград. Добре са си живеели хората и много важни, непрекъснато пияни. Епистоларното наследство на комунистическата "литература" сигурно надхвърля сто тира. От тях ако има и десет книги дето да се четат незадължително, пак добре.

Същото навсякъде, кинаджиите, музикантите, художниците и щангистите, всички си "живееха живота". Уиски, валута, море, жени и Ода за СССР. Всеки беглец от хубавия живот се наказваше, един го очистиха в Лондон, други ги изядоха прасетата. Всички тия трегери имаха едничко задължение - да се създават опиум за "народа" в луксозните си лаборатории. И сега наркоманите сме ние.

Гледам по телевизора Данчето Христова. Вика: нас няма кой да ни замести. Това е наистина ужасно! Сега ще ни се наложи вместо Данчето да слушаме Хосе Фелисиано, и Тото вместо ФСБ, какъв кошмар!

Този рев за "културата" е свеж вятър. Това е плача по робството, носталгията към евксиняка и куртизанките. Чудя се дали по времето на Балзак във Франция е имало министерство на културата да го спаси от всичките му дългове. Кой е спонсорирал Модиляни или Достоевски. Справяли са се сами и достойно. Защото изкуството иде от сърцето, това е великата болка и привилегия да гледаш отатък света.

Снощи отново даваха Кристо, това е модерно. Амбициозна репортерка го попита прямо, ей така, по нашенски: "Абе Кристо, какво ще кажеш да го кръстим на тебе тоя български Лувър, че после да дойдеш да го опаковаш?". А Кристо каза притеснено, че може би първо трябва да помислим какво ще има в тази сграда. Е Как какво, "Бай Дечко Узунов, Слона..."

А Лувър са го строили Бурбоните.

Картината: "Салонът" от Ото Дикс

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАРИЯ!

2010-08-05T10:40:00.001+03:00

НИЕ И ПОЛ

2010-07-11T19:01:00.022+03:00

По телевизията дават Веско Маринов. Не мога до кажа повече от това, че изпитвам огромно съжаление към Веско и всички духовно осакатени хора, с които светът е пълен. Добре, че малката ми дъщеря Мария ме стресна, приближи се ухилено и каза:

- Поу!

После отиде към свирещото устройство и преобърна дисковете.

Мария е още малка и не може много да говори обаче Поу и е много важен. Също Джон и другите битълси. Не съм и ги натрапвал, стана напълно естествено както и с мен някога. Велико нещо е музиката!

Пускам каквото иска: Пол Маккартни на живо в Ню Йорк, концерт от две хиляди и девета. Както е известно пък през шейсет и пета, битълсите правят един от най-известните си концерти на бейзболния Shea Stadium в Ню Йорк. Преди няколко години кметството в града реши да срути старото съоражение и да построи нов модерен стадион на негово място. Хората организираха прощален концерт на Shea на Били Джоел. Най-неочаквано на сцената тогава се появи Пол Маккартни и заедно с Били направиха няколко класики. Миналата година пък от Голямата ябълка направиха така, че новият Citi Field да се открие с концерт на Пол. Концертът бе филмиран, излезе миналата година под името "Good Evening New York City" и е изключителен!

Записах го на някои приятели и всички се обадиха да ми кажат, че са плакали. Плачеха и читири поколения на стадиона заедно с великите песни на Пол Маккартни и битълсите. А Мария е безкрайно щастлива, иска да пускам "Хей Джуд" отново и отново. Сигурно и защото песента е написана от Пол за дете, малкият Джулиан Ленън, който веднъж бил много тъжен...

И всичко се разбира от само себе си. Няма нужда от думи, от обяснения, децата чувстват ясно. Мария не е чувала за високото изкуство, слава Богу, но безпогрешно разпознава искрено от неискрено. Това е голямата разлика между нас - Мария, хората на стадиона, приятелите, всички, за които музиката значи нещо особено и Онези обсебили света.

Онези, които вярват, че са го обсебили. Защото истинският свят е музиката, там живеем ние и Пол.

ОБЛАЧНА РАЗХОДКА В ТЪРНОВО

2010-06-26T14:34:00.026+03:00

НЮ-УЕЙВЦИ

2010-06-17T13:43:00.028+03:00

На осми декември двехилядната във влака между Перник и София присъствах на изумителен спор. Момче и момиче от пернишкото село Ноевци (разни веселяци разправят, че на английските карти селото се изписвало "Ню-уейвци"), спореха разгорещено коя марка телефон е по-добра - Нокията или Сименсо. Двамата студенти, които правеха първите си стъпки в книжовния български бурно отстояваха позиции като вкарваха в битката неразбираеми за мен техно аргументи и геополитически факти. Както всички спорове в България и този не стигна до чаканата с нетърпение истина, а свърши с караница и двамата сърдитковци слязоха от влака през две различни врати. В годините после ми се случи да познавам хора от двете известни компании - "Нокиа" и "Сименс", разказвах им весело за спора в онзи влак с надежда да получа макар и рекламен отговор, но те не смееха да го дадат и променяха темата. Така си останах невеж по въпроса кой Телефон е по-хубав - Нокията или Сименсо.

Когато си купувах принтер за първи път ми се наложи да поразпитам приятели защото нямах никакво понятие от принтери. Изпих чинно половината пари за устройството с различни екперти от областта и всички великодушно се усмихваха:

- Какво да ти кажа, няма да ме разбереш и без това.

Изправен пред фалит накрая влязох в един магазин и попитах:

- Имате ли принтери?
- Разбира се. - отговори продавачът.
- Моля Ви, дайте ми един принтер.

Оказах се късметлия и дълго ползвах уреда. После беше историята с китарата. Много обичам да имам китара и въпреки, че не далеч съм най-добрият китарист на света, всеки път съм безкрайно щастлив щом мога да си посвиря. Разпитах приятели-разбирачи дали да не си купя един най-обикновен акустичен "Фендер".

- В никакъв случай! - казаха другарите. - Това е най-тъпата марка китари.
- Ама много китаристи свирят на тях. - изпротестирах аз неразумно. - Елик Клептън, Гилмор...
- Абе какви китаристи са тия!...

Накрая ми писна, взех си китайска китара простодушна като мен и ми е много гот с нея.

Преди няколко седмици решихме със съпругата ми да си купим приличен фотоапарат. За да снимаме дъщеря ни Мария, картините на жена ми и хилядите прекрасни работи дето виждаме всеки ден. Някакаъв хубав фотоапарат, но не за професионалисти чак. Изчетох сума ти чуждестранни форуми и куп спецификации, намерих модела в България, събрах банкнотите и го поръчах по интернет. Наистина се оказа чудесен фотоапарат. Реших да се изфукам в мрежата и да споделя, че каква радост е иначе... И ето, попадам на един известен наш форум, където пише, че това е най-ужасният и безсмислен фотоапарат, по-безсмислени от него са само неговите потребители, които всъщност не са нищо повече от едни заблудени нещастници. Впрочем същото се отнасяше и до всички други видове фотоапарати освен тези, които притежават съответните автори на мнения. Веднага разпознах пишещите. Това бяха същите някогашни спътници от Ню-уейвци, които тогава слязоха от срещуположните врати на влака.

Няма нищо забавно в това да се изказваш по въпроси, по които изобщо не си компетентен. Още по-страшно е обаче, да се откажеш от истината още преди разговорът да е започнал. И най-накрая трябва да разберем, че на хората по света изобщо не им пука за нас и нашите олющени влакове и че ще станем част от същия жадуван свят тогава, когато отворим очи за хубавото и започнем да приемаме другите до себе си.

Ух, че се ядосах! Ама няма страшно. Публикувам една от първите снимки с новия ни фотоапарат. На нея е един от новите хора. Мария.

КУТИЯ

2010-06-10T03:53:00.018+03:00

Като съм се родил някога отдавна, съм получил в наследство една кутия. Баща ми твърдеше, че в деня на раждането ми баба предвидливо я заключила и хвърлила ключа в морето. Това не ми се вярва много, защото според мен баба никога не беше виждала морето.

Докато бях малък нашите държаха кутията нависоко да не я достигам.

- Ти си гледай детските работи, - успокояваше ме майка ми като я исках. - Има време за твоята кутия.

В един зимен следобед успях да се покатеря достатъчно високо и да я взема. Това беше най-прекрасната и вълнуваща кутия на света. Дълго я докосвах и разглеждах, а после долепих до нея ухото си и ми се стори, че чух някаква музика, най-вероятно битълсите. Оставих кутията обратно, за да не се разсърди мама, а когато ми беше хубаво си тананиках битълсите.

Щом станах на достатъчно голям и силен реших, че имам право над кутията. Грабнах я и се опитах да я отворя. Но не се получаваше. Никак не можех да разбера какво толкова тайно нещо има в нея. Накрая взех едно ножче и се опитах да разбия ключалката, но ножчето се счупи и ми потече кръв.

- Глупава ужасна кутия! - казах и обидено. - Не си ми интересна вече! Стой си в където си, а аз отивам при хората.

Първото нещо, което забелязах щом отидох при хората беше, че са много заети да правят разни неща. Като ги попитах защо е така, всички ми отговаряха:

- Има си причина.

Така научих, че хората правят нещата защото имат причина. Хората са добри, но правят много лоши неща защото имат причина. Харесват това, че са добри и лошите неща, които правят са от това, че са добри. Сложно е, и колкото е по-сложно, толкова по-сигурни за причините са хората. Само дето на мен ми стана мъчно като разбрах какво трябва да правиш, когато си добър.

Повървях с тях и направих много добри неща, за които съжалявам. Имах причина, но сега като се обърна, това са измишльотини. Имало планети, цифри и безкрайни разстояния, но какво значение има... Важно е, че човекът е сам причина за себе си и затова е свободен.

Разбрах всичко като се роди Мария. Тя шляпа с босите си крака из къщи и вече се опитва да говори. Понеже вече знам защо са ми дали кутията мога спокойно да и я оставя и Мария да заживее с нея.

Какво ще правя без кутия ли? Ще поскитам още колкото ми е писано, а после ще поседна на брега до баба и ще си гледаме морето.

СИРЕНИТЕ ВИЯТ, А ПОЕТИТЕ СА МЪРТВИ

2010-06-02T11:31:00.009+03:00

Не можем да бъдем друго освен собствените си истории. Истории започващи от изначалната ни човековост и затихващи след всичко направено и премълчано. За някои е лесно да ни казват, че всичко е водовъртеж без милост, други твърдят че милостта е само за подчинените. И е с цел да знаем, че сме тук и сега, че за нас уплашените няма другаде и после.

Уж е добре, но понякога нещо ни тревожи. Някакъв древен глас. Обикновени думи са, но веднага е ясно, че не са оттук, няма как да бъдат. Гласовете на поетите.

Трябва веднага да се обърнем, да ги потушим. Защото с лесните числа се живее, а с моралното бреме не безкрайността - не. Затова ние убиваме поетите така както разпнахме Христос. Дори Христо Ботев да беше преживял днешния ден, ние пак щяхме да го убием. Както убихме другите: Алеко, Яворов, Димча, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев, Яна Язова или Георги Марков. А колко много лауреати наколо...

Но не, има още поети. Ето:

Поетът Борис Христов отказва държавен орден

Винаги ще ги има.

Не трябват сирени, а поети, за да знаем, че нашите човешки истории продължават заедно.

Христо Ботев

МОЯТА МОЛИТВА

"Благословен Бог наш..."

О, мой Боже, правий Боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, Боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, Боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, Боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, Боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставай да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

ПОЕТИТЕ И ВОДАТА

2010-05-28T22:05:00.019+03:00

Някога отдавна Ана Ахматова казала, че Кавказ е просто там, където Пушкин и Лермонтов са били на заточение. Защото първо са поетите, а после има места и неща. Не зная какво е било преди да се появи света с неговите пустинни и чудати работи, с хората и всички загадки дето ще си останат такива поне докато сме тук. Но съм сигурен, поетите са тези, които някак знаят забравеното ни начало още преди да дойдат библейските води, а след потопа намират всичко спасено.

На снимката е язовир Студена. Спокоен сутрешен пейзаж зад южните склонове на Витоша. Хубаво е. Язовирът изглежда съвсем себе си сред планините и никой отдавна не помни как се е появил тук някъде през петдесетте години. Водата е трябвала на чудовищния Перник, за да порасне между прахоляците, пещите и зарад някогашните мечти за уж щастливото ни настояще. Много малко хора си спомнят още за селцата заляти от водите на язовира. В две от тях - Витошко и Крапец са родени двамата поети на България - Константин Павлов и Борис Христов.

Преди дни моята чудесна приятелка Любомира Михайлова ми изпрати екземпляр от новоиздадената и всъщност втора антология на пернишките поети. Неудобно, полага ми се копие заради участието с няколко стихотворения и снимка с вратовръзка. Ще напиша нататък и ще публикувам някои от хубавите пернишки стихотворения. Сега обаче ми се иска да споделя за първото, което направих щом взех книгата – да прочета кои неща на Константин Павлов и на Борис Христов са в книгата. Не, че не съм пораснал с всички, просто искам да съм отново преди и да е като в началото на всички любови.

Чудно е дали Перник може да бъде ос или изобщо нещо, което да свързва тях двамата. Не вярвам Константин Павлов някога да е знаел за Перник. Перник е Америка, той е млад, могъщ и нескопосан като цялата наша нация, която роденият в едно близко до язовира село, Отец Паисий, е взрял към едно неосъществимо минало. Представям си Константин Павлов като нисък човек с големи ръце, който по цял ден носи камъни, а вечер ляга до зида. Още много преди сътворението. Каквито и думи да е казал, те идват от онзи още мъртъв свят. Сухи са, тежки и непоносими с непоносимостта, която иде от Началото. Неговото небе не е небе, то е сито със звездни отвори, да свети истина колкото човек може да понесе и измълчи.

Поезията на Борис Христов започва с идването на водата. Водата, заради която е преместен гробът на баща му. Бунтът срещу нея с тромпет е възможен. Или с кроткото разбиране, че водата помита всичко освен смъртните. Борис Христов е пернишки поет. В Перник са неговите приятели музиканти. Също беднякът, който стрива чушката, за да обядва и щастливецът, който гали бременната си жена. Там е самотният човек. Познавам ги всички. Сбогуването на Борис Христов с Перник е отиване навън поезията и негова победа над водата, която си е там за всички непростили.

Изкуствено езеро е заляло тези древни села – Витошко, Крапец, или радичковата Калиманица. Всеки сам знае дали водата е огледало за саморазбиране или тъмно място между нас и истинската ни земя.

Ето две стихотворения от Антологията. Знам, че сте ги чели неведнъж, но искам да са тук.

Константин Павлов

КРИЛАТИ ХОРА

Цял живот превити над земята,
те изгаряха в един копнеж -
да открият някой необятен
златен или сребърен залеж.

И от страх, че гледат ли нагоре,
ще изгубят ценните следи,
те не знаеха, че над простора
нощем светят хиляди звезди.

Затова, когато към небето
първият от тях отправи взор,
той помисли, че блестят монети,
и извика премалял:
- Сребро!
И тогава стана чудо -
всички
вдигнаха като един чела
и на раменете рахитични
изведнъж израснаха крила.

Борис Христов

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

24 МАЙ НА ГРОБА НА ДОБРИ ВОЙНИКОВ

2010-05-24T09:48:00.036+03:00

Днес е двадесет и четвърти май, ден да се погледнем. Да отдадем почит на онези извървели трудния път и към собствената ни свобода. Решавам да отида до близкия парк, където е погребан Добри Войников. Дъщеря ми Мария харесва това място. Обича да протяга малката си ръчичка през оградата и да гали оранжевите цветя.

Прави чест на Община Велико Търново, че подържа гроба колкото може. Някакви хора садят цветята по задължение, а в средата му расте дърво. Иначе мястото е доста неприятно, тъй като съвсем близо се намира поредната долнопробна кръчма, където от десет сутринта дъни известно парче на Преслава, а хората изтрезняват с бира, за да уринират после на метри от гроба на бележития възрожденец.

Има нещо смущаващо в надгробната плоча. Тя е съвсем семпла и в това няма нищо лошо. По-страшно е, че дори Войников не е бил подминат от възродителния процес, презимето му е променено от Попвасилев на Василев (слещал съм го и с презимето Попов). На плочата няма кръст и пише, че е "деец". Ясно чий е почеркът...

Добри Войников е един наистина голям български просветител. Той е живял във времена на бесове, но е успял в краткия си живот да направи много за всички. Роден в Шумен и учил във френския колеж в Цариград, Войников е сред най-младите поборници за църковна независимост. Цял живот е бил учител. Създател на една от най-старите български граматики, съосновател на дружеството в Браила, с което днес се родее БАН. Добри Войников е първият истински български драматург, автор на "Криворазбраната цивилизация" и още няколко пиеси, които се играят с голям успех в българските театри и досега. Починал в Търново по време на Руско-Турската война като управител на градското сиропиталище.

На двайсет и четвърти май никой не се е сетил да сложи дори едно цветенце на гроба на Добри Войников. От митрополията или учените от Българска академия на науките, никой от улисаните в реформацията български театрали.

Не мога да кажа нищо повече. Всичко в мен е объркано, а и чалгата удря болезнено. Тръгвам си направо през поляната, за да не съм тук. Но нямам късмет, зад дърветата пред очите ми се разкрива потресаваща гледка:

Това са снимки от гробовете на Никола и Мария Габровски. Кой е Никола Габровски, можете да разберете и от сайта на БСП. На паметника му има кръст, не петолъчка. Габровски е един от важните български социалисти и жертва на терора от 1925 година. Партията, на която Габровски е съосновател управлява България повече от шестдесет и пет години, но въпреки това гробът му е какъвто са го направили потомците през трийсетте и още повече такъв, както го виждаме днес.

Така е на двадесет и четвърти май. Не знам дали французите имат такъв празник или са решили, че е излишен. Може би защото всеки ден от годината са себе си с драматурга Молиер или социалиста Сен-Симон. Ето снимки от техните гробове на гробището "Пер Лашез" в Париж:

Честит празник на всички!

НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ

2010-05-16T19:00:00.003+03:00

БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ

2010-05-14T13:15:00.007+03:00

Повечето от нас по стар комшийски обичай потриваме ръце доволно при лоши новини от Гърция. Нека им е на ужасните византийци, да видят и те как се живее в беднотия. Бедността обаче е по съвсем друг стандарт за южните ни съседи, а ние вместо да се глезим с лоши новини, по-добре да погледнем какво става в собствената ни катастрофалност.

И още нещо. Много хора, включително приятели останаха засегнати от предните ми постове. Причината да ги пиша е, че искрено побеснявам, когато гледам хора в тоги да ръкопляскат на деца, които се въргалят по бетоненото стълбище на университета. Признавам, дълго да бях мислил, нямаше да се сетя за по-сполучлива метафора на родното образование. Е, и пушещите полицаи си ги биваше, но СУ и БАН определено доказаха, че е никой не може да се мери с тях.

Сега малко цифри от тук, това е статистика от така наречения реален сектор. С философската уговорка, че реалният сектор не е напълно реалния свят въпреки убедителността на Маркс, Енгелс и най-вече Ленин. Та според преброителите населението на България в момента е приблизително 7 563 710 човека. Сега погледнете внимателно статистическата таблица и вижте една много любопитна цифра. Така пише: "Наети лица по трудово правоотношение в частния сектор", а насреща цифрата е 1 645 113 човека. Да, не са много. Обаче пък какви пари взимат. Ето там, малко по-надолу пише: "Средна месечна работна заплата на наетите по трудово правоотношение, частен сектор" и цифрата е 570 лева (това не е бруто). Крайно любопитно е, че заплатата в обществения сектор, две графи по-нагоре е 670 лева. Сиреч, както казва нашият премиер, сто лева повече. Оказва се, че хората, които взимаме най-голямо участие при правенето на икономиката получаваме далеч по-малко от другите, които си я ползват (ето тук има една много приятна публикация с разклатка по жанрове). Най-странното е, че тези работещи хора нито има къде нито на кого да се оплачем, докато видните общественици непрекъснато мрънкат за пари, че и ни се подиграват задето сме простички.

Ами такива сме, другари, така са ни учили в училище в университета... Щом животът ни е пълен с арогантни типове, щом жилището е ипотекирано, няма пари за памперси или поне да отидем на концерт, какво друго ни остава освен да си купим бутилка плодова и да си пуснем до дупка Suite Bergamasque от Клод Дебюси. Нека им е на проклетите византийци, да видят хубаво ли е!

СРАМ МЕ Е ОТ ВАС!

2010-05-12T10:23:00.009+03:00

От една вчерашна статия във "Франкфуртер алгемайне" става ясно, че около осемдесет и пет процента от българските граждани са почитатели на така наречената чалга и едва петнадесет процента богоизбрани са причастни към европейската култура. Горд съм да принадлежа към осемдесетте и пет процента българска измет не толкова защото съм пристрастен към вида музика, колкото от туй, че опитът ме е убедил да няма нищо по-недостойно от това да принадлежиш към себедостатъчния елит на България.

Не ми се разискват глупавите проценти, за всеки нормален човек е видимо, че съществуват две Българии. И те са острови само на пръв поглед, в действителност ако имаш повече смелост да надникнеш нататък, се оказва, че именно петнадесетте процента правят статуквото да се удържа. Защото безпросветната среда е там, където те могат да виреят и да се възпроизвеждат.

Освен че е най-изостаналата в икономическо отношение страна в Европа, факт който не се обосновава на никакви обективни предпоставки, България е горда с най-много неграмотни и болни хора. Да не говорим за културата ни. И в същото време се оказва, че ние имаме най-много болници, училища и университети, дори имаме повече на брой опери от шейсет милионната Италия, известна като родина на операта.

Гледам ги вчера на стълбите на университета. Маститити професори, мелодрами и всичко за пари. Аз например съм търговец по професия. Ако не си продам стоката, в края на месеца няма да има как да се грижа за себе си и за семейството си. Нищо такова обаче не заплашва видните български просветители. Вчера Професор Илчев, известно чий син, заяви, че е ужасно дето асистентите в СУ взимат по-малки заплати от войниците. Много е непочтено защото това са несравними неща и е противопоставяне на едни хора срещу други. Освен това войниците ходят в Афганистан, а асистентите се мяркат на работа от дъжд на вятър. Що не каже Илчев, че в Софийския в момента имат петстотин души асистенти, повечето връзкари и нечии деца, които даже нямат докторска степен (без такъв ценз във Франция не можеш да заемаш даже някои постове в обикновено училище). В същото време кой знае колко доктори по философия завършили чужди университети се чудят как да си изкарват прехраната и защо са се върнали от странство. Що не каже също на по колко държавни преподавателски поста работят огромна част от вузовските професори, какви часове взимат и колко заплати за сметка на произведените интелигенти. И накрай Илчев да каже как не го беше срам да го прави тоя недостоен цирк пред статуите на Евлоги и Христо Георгиеви. Мен ме е срам.

Колкото до "учените от БАН", искам само да му кажа на Академик Саботинов, че се казва "тЕлЕвизия", а не "тИлИвизия". По втория начин се изразяват той и в горнооряховското село Поликраище. Само дето в Поликраище не им плащат да го казват.

Не им плащаме да го казват. Всички ние, загубените анонимни осемдесет и пет процента. Имам да говоря за нас до утре, но трябва да вървя. Имам работа.