РАЗКАЗ ЗА ЕЛЗА И ПАНЧО

Елзето беше най-прекрасната котка на света. Добричка сиамка, всяка вечер плачеше на вратата да я пусна при мен в леглото да ми помърка докато навън вали сняг. Добре си живеехме двамата с Елзето, аз и давах да си похапва, а тя ме обичаше и двамата по цял ден гледахме рибките в аквариума.

Щом порасна, Елзето поиска да си има котенца. И при котките любовта е нетърпелива, Елзето беше много нещастна ден и нощ, котенца, та котенца. Добре, ама по онова време не беше лесна работа да се намери подходящ жених, сиамски котак с кротък нрав и от добро семейство. Накрая един приятел се обади, че е намерил някого и тръгнахме двамата с вехт сак към другия край на града. А там в една стара къща живееше добър доктор с очила заедно с котарака Панчо за дружина. Насреща Панчо ме подуши разбиращо и сам се напъха в сака. Много ги разбират тия работи котките... Обаче се оказа нелесна работата с преноса щото на връщане ни пресрешна една банда ужасни момчета с тояги и се наложи доста да потичаме заедно с шашардисания Панчо. Ех, какво ли не правят момчетата и котараците в името на любовта.

Още щом видя Панчо, Елза се превърна в чудовище. Нямаше и помен от онова същество търсещо обичане. Започна да ръмжи и да трещи, да напада горкия Панчо и аз серионо се усъмних в шансовете на последния да се установи с красива сиамка и от добро семейство. Голям пердах отнесе миличкия Панчо, но не се отказа, упорито ухажваше своята любима и Елзето лека полека започна да се предава. Първо бяха много любезни, после другаруваха, накрая тя му показа своите любими местенца в къщи. Накрая избухна такава шеметна, нежна и пухкава обич дето изобщо не може да се напише. Двамата си лежаха по цели дни в котешкия кош, за да се знае, че не светът, а любовта само съществува.

Сигурно затова светът винаги се обижда на влюбените, вижда, че не му обръщат внимание, първо се спотайва на вратата, а накрая идва да съсипе всичко. Така стана и с Елза и Панчо. Светът се настани в нейната котешка главица и тя захладня. Горкият Панчо, опитваше се някак да оправи нещата, беше мил и всеотдаен, но Елза гледаше другаде, сякаш той беше престанал да съществува. После се обади добрият доктор с очила, било му мъчно вече за Панчо. С моя приятел едвам успяхме да напъхаме горкия котарак в стария сак, явно дори котките не могат да разберат някои неща...

Няколко седмици по-късно ветиринарят потвърди, че Елзето е бременна. Най-щастлива беше моята тогавашна приятелка от гимназията, която страшно много искаше да си има котенце вкъщи да й мърка докато навън вали сняг. Елзето роди две много хилави котенца, от които оцеля само едното. Моята приятелка го взе, а аз изобщо не вярвах, че мъничето ще живее повече от няколко дни. Новите му стопани обаче го обикнаха от първия ден и по чудо котето оцеля. Скоро след това се раделихме с моята приятелка от гимназията, на мен ми беше мъчно и се ядосах.

Излязох на вън да видя що за свят е тоя дето прави нещата така, пиех вино и свирех на китара в парка и нищо повече не ме интересуваше. Нямаше вече кой да се грижи а Елзето, мама гледаше болния ми дядо, а татко работеше до късно.

Той татко си имаше една птичка - Фъцко. Намерил го една вечер на връщане от работа до едно дърво и го спасил. Гледаше го в голяма жълта клетка в кухнята. Любимото нещо на света за татко беше сутрин през лятото преди работа да пуши и да пие кафе, а Фъцко да му пее:

- Фъци, фъци...

Веднъж обаче татко забравил да затвори клетката, Фъцко изприпкал навън и Елза го излапала. Това преля чашата. Семейния съвет ме привика:

- Или ще се грижиш а котката, - казаха мама и татко, - или Елза отива да живее на село.

Махнах с ръка и изляох.

Няколко месеца по-късно на село някяква банда ужасни момчета пребили Елза с тояги. Намерих я да лежи под една маса на двора, можеше да движи само предните си лапички. Толкова ми се зарадва, усмихна се с тия нейните добри сини котешки очи, галех я, а Елзето мъркаше. После умря.

Мина много време оттогава, а съвсем наскоро ме откри моята някогашна приятелка от гимназията. Не бяхме говорили почти двайсет години и ми стана страшно хубаво. Защото да живееш тогава и сега е едно и също. Тя ме попита:

- Помниш ли онова коте, което ми даде навремето?
- Онова хилавичкото?
- Да. Живя с нас шестнайсет години. Много се обичахме...

И сега някак разбрах всичко. Любовта никога не се загубва, а винаги има пътища и места, където да бъде. През мечтите, битките, топлата нежност, през безразличието, самотата и страданието, нея все си я има, за да не е светът единствено такъв. И докато навън вали сняг.