ДА ДОКОСНЕШ ПТИЦА

Движи се сякаш изобщо не докосва земята. Идва от другата страна на света и нищо край нея не съществува, нито хората, нито нищо, тя е бял безплътен облак. Изобщо не ме забелязва, преминава бързо улицата и аз тичам, за да я настигна. Дали я обичам? Да, а истинската любов съществува, защото е невъзможна.

Колко е старо всичко в този град! Жълтите къщи и улици, далечните хора, които познавам от дете, тополите и небето, дори тишината е стара като мен самия. Колко отдавна не съм идвал, не помня вече, откакто съм отишъл да живея някъде далече от себе си. Но ето ме пак, чакам я на спирката, точно така както някога чаках животът да спре тук и да се случи. А той, животът, просто ме грабна и ме отнесе по своите си неща.

Ще идем да търсим един приятел на хълма. Още не сме свикнали да разговаряме с нея, вървим бързо, почти тичаме. Сякаш септемврийският ден не е достатъчно дълъг за всички нетърпеливи души. Или защото хълмът е далече, а слънцето може да ни разкрие кои сме. А точно по тоя път не бива да се бърза, на хълма е градското гробище, принадлежим му така както не принадлежим на самите себе си.

Тя предложи да ми покаже гроба. Беше неочаквано за мен, тъкмо започнах да се уча да се усмихвам в нейно присъствие. Приятелят си отиде преди две години, а аз не можах нито да го изпратя, нито да отида после. Тя каза, че ще ме заведе, но се притеснява, че гробовете вече са много и можем да не открием този на приятеля.

- Ще го намерим – казах и.- Разбира се, че ще го намерим, не се безпокой.

Но тя е тревожна. Взела е всичко необходимо, но се притеснява, че може да е забравила и ще се почувства неловко. Разбира се, че ще го намерим.

Никой не харесва гробището. Хората се страхуват защото си мислят, че всичко е тук и сега, че всичко, което знаят е истина. Аз не. Харесвам как растат треви покрай белите камъни, как врабчетата гнездят по младите дървета, а природата връща хората обратно при себе си, за да е всичко както е било. Хубаво е, че става така, че след цялата вселенска самота някога отново ще бъдем заедно само за да разберем колко много сме се обичали.

Разделяме се. Аз тръгвам наляво, а тя към края, ще четем по камъните докато открием гроба на нашия приятел. Ще го намерим. Започвам припряно да чета имената и кръстовете. С уважение защото те са толкова живи колкото и ние сме. Гробовете са различни както и хората, някои са пищни и скъпи, други са почти неразличими, само с някакъв изгнил знак, който да казва, че този човек го е имало. Но дори най-самотният и беден човек има право на отвъдния свят и вече да не е тъжен. Денят е прекрасен, светлината е бистра, такава светлина и такова синьо небе има единствено през септември.

Виждам я много далече. Оглежда се нерешително после се забързва и пак не докосва земята както правят птиците. Дали наистина красотата ще спаси света, мисля си, и така ли изглежда спасението: тя, която се скита смутено край белите камъни. Събужда ме едно добро куче, което се вре в краката ми и маха с опашка. Благодаря, кученце, отивам.

Приближавам се бавно към нея, за да не пропусна някой надпис и тя да не помисли, че съм се отказал. Мисля да и кажа да не се притеснява, че ще дойдем друг път, но тъкмо да я извикам и гробът изниква пред мен, от само себе си.

- Ето го! – казвам развълнувано. – Намерихме го.

Има за какво да помълчим. Не мога да повярвам, вътрешно в себе си знам, че този човек не си е отишъл, че някак не може да си тръгне, гледам усмихнатата снимка от паметника и усещам, че някой на Небето също се смее. Ама хубаво ни беше заедно, поживяхме така както можахме, пак бихме го живели така и аз не искам нищо да се промени. Иде време приятелите да се разделят, но някога отново ще бъдем заедно. Отпивам за Бог да прости, не носим почти нищо, още няколко цигари и свещите догарят. Колко приятели има човек в тоя живот…

Тръгваме си. Отново вървим бързо и пак се разделяме защото трябва да видим близките си, всеки сам. Срещаме се отново долу на спирката, автобусът любезно ни чака , за да ни върне отново в града. Питам я дали би пила кафе с мен на раздяла защото утре трябва да отпътувам. Съгласява се.

В кафенето тя е друга, съвсем близо е. Гледа ме смело и се усмихва, изобщо не се страхува. Пряма е, понякога иронична, тя не е малко момиче, а жена, която знае всичко за мен. Важно е, че се смеем много и все пак не е съвсем спокойно. С нея трябва да се внимава, само един груб жест и тя ще отлети нататък.

Ръкуваме се като стари приятели с обичайните мили думи. После тя се обръща и изчезва като бял безплътен облак. Сигурно трябваше да я прегърна и да я задържа при себе си… Едва ли. Не можеш да докоснеш птица. Мъдро е да знаеш, че истинската любов не съществува, но щастлив можеш да бъдеш само щом веднъж повярваш, че истинската любов е възможна.

Нали

Песента: Birdy - "Shelter"