СПОМЕН ЗА МОИТЕ БРАТОВЧЕДИ

Преди няколко години отидох за последно на нашия селски събор. В едно загубено брезнишко село с дивно име Красава. Там минаха детските лета и наистина е скъпо, баба и дядо са погребани там.

Над селото още живее Лудото дърво. То е толкова старо, колкото целия свят. Пораснало е там върху един хълм наречен "Градище" и под него е живяло селото. Дървото е лудо, защото хълмът бил гол и вятърничав, но после както обикновено се случва с лудите неща, всичко станало друго, кръстът вкопали също там и празнували Великден. В нашето село.

Като дошли новите времена нещата се подобрили. Построили път. Път,по който всички да си отидат, едни към гробището, други към живот, който не е истински. Никой не си дойде за селския събор, нито тези от гробището, нито моите безбройни братовчеди пръснати по света от Париж до Хонолулу.

В онази сутрин или следобед на селския събор купени непознати започнаха да прииждат към Красава. Един подир друг до площада пред олющената община пъплеха старите автобуси и от тях слизаха старци от другаде, и заемаха чинно местата край пушещите скари пред трибуната. Хапваха и пийваха щастливи, че имат вяра и са добри. Дойде и ораторът. С глупава скъпа кола и каза:

- Ако не бяхме Ние, тук щеше да има още една трета национална катастрофа!

След първите две национални катастрофи, в селото е имало гимназия. И много, много деца. След "избегната" трета катастрофа, там няма никой, само две баби напук пушат зиме комините. Няма ги и моите братовчеди. Ораторът си тръгна заедно с всички, а аз взех забравеното българско знаме зад трибуната и си го занесох вкъщи. Не знаех какво друго може да се направи...

Лудото дърво линее на хълма. Засадените в редица борове по хълма му пият водата, но едва ли това е причината, просто няма смисъл. И кръстът седи заровен под близките храсталаци.

Там е вододелът. На юг реките се вливат в Бялото море, а на север - в Черното. Така е цел живот, стоя на някакъв вятърничав хълм, до древното дърво и кръст скрит твърде отдавна, за да разбера. Накъде да тръгна, на север към изкусителното тъмно или на юг, дето небето сурово мъжделее, не знам. Не знам и къде са се дянали моите братовчеди, имам тефтер с адреси от Париж до Хонолулу.

Слязох бързо надолу, до празната кирпичена къща на баба и дядо, където зад вратата се беше свило забравеното българско знаме. И тъкмо да заплача се сетих.

За тефтера дето са всичките адреси на тия мои незнайни братовчеди. Ще им пиша да си дойдат, от Париж до Хонолулу, през Черното и Бялото море да пристигнат всичките в загубеното брезнишко село Красава. Не знам нещо да може да се направи, боровете пият водата по хълма, а догодина може бабешките комини и те да не пушат зиме.

Ама те така, да си дойдат, да се видиме.