ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА ПРЕЗИДЕНТА

Манол.
Мони, Монката, ама никой не ми вика така.

Викат ми Президента.
Щото имаме еднакви фамилии и сме от една махала. Къщата на президента, майка му е жива още, е там, като минеш магазина и още малко нагоре. Една жълта къща стара. Иначе не се знаеме с президента, а и що общо имаме, фамилиите ни еднакви верно, ама сме други. Той е Георги, победител. А па аз съм Манол, моето име значи, че Бог е с мене. С мене ли е, не е ли...

Иначе съм тукашен, перничанин.
Родил съм се през шейсе и седма година, баща ми работеше у жепето, майка беше шивачка, "Елена Георгиева" фабриката. Една сестра имах ама тя си отиде млада. Тате умре още през осемдесе и осма зимата, а майка я изпратих полани. Измъчи се и тя много женицата... Изучих се, завърших техникум. Исках да учим у София у МЕИ-то, ама не ми стигна бала на изпита, петица изкарах на математиката, и не стига и това ти е. Тогава се служеше казарма по две години обаче можеше и да се бачка у завода пет и ти се водеше се едно си служил, разбираш ли. И тогава почнах у "Стомана" по електрото. Мръсотия много ама поне плащаха пари имаше колко искаш. Ожених се баш като дойде демокрацията, решихме да земеме с жената една гарсониера у Квартала, да сме си отделно с нея. Щерка имам, Ването, на майка е кръстена. Сега е студентка у Германия, там стипендия, сичко.

Деведесе и коя година беше, не помним вече, ни изпосъкратиха от завода. Преди това беше хубаво много, тука в Перник само ние зимахме добри пари ама те, спрели се поръчките и нас ни махнаха... Половин година седех без работа, малечката реве, жената тича нощеска за хлеб, кога беха тия най-гладните години. Добре, че един братовчед ме уреди у Обогатителната фабрика къде товарат кюмюра по вагоните. Ама и там, работиш, а не плащат. Един път не беха плащали два ли, три месеца ли и решихме с един колега да източиме малко нафта от локомотива да има поне да платиме парното. Ама ни хванаха. Не знам, некой наклевети ли ни, сигурно. За трийсе кила нафта ме уволниха дисциплинарно и ме осъдиха три години условно. Жената си продаде златните обеци да платиме на адвокатката.

И тогава почнах да пием. Аз и преди си пиех, кой не пие на днешно време... Почнах да си пием от сутринта, работа нема, по цел ден, що да правиш. Жената излезне сутрин на работа, малечката на училище, а аз си земам една половинка и почвам. По едно време работих по София по строежите, кога плащат, кога не... То едно, че парите не стигат, второ, че сичко отива за път и за ракия. По едно време вече не можех да ходим сутрин и жената дигна ръце. Вика, ставай и си заминавай, не ми требваш тука! Намерила си некакъв се запознала и ме остави. Сичко ми зема, и що имам и що немам, и него ми зема. И аз ни напред, ни назад, детето още малко, пари нема, работа нема.. Бех решил да се свършим, ама така ли се свършва. И жената сигурно е права, то с такъв разтурен човек живее ли се!? И така, прибрах се тука при майка, тя зимаше двеста лева пенсия и аз ходим та работим на тоя, оня и така.

Докато беше мама жива, добре беше. Верно сиромашия, ама пак некакъв човек имаш близък, разбираш ли ме!? Ама майка покрай мойте ядове и тя се разболе, три години лежа болна и накрая се спаси женицата на оня свет. И си останах така сам, Манол, президент у сам нищото.

Преди ходех натам насам, видим се с приятели, пивнеме по ракия ако некой има, на магазина се събирахме тото играехме. И аз да ви кажем, спечелих от тотото. Сичките мачове, тринайсе мача уцелих, черпих наред, викам си, Маноле, свърши се твойта беднотия, сега и борчовете че оправиш, и детето че изучиш и нема да ходиш се с наведена глава. Кога отивам утре ден да си земем печалбата, осемдесе лева. Сто човека били спечелили и те, ма не знам верно ли е, не е ли... Не можах да платим даже вересията от черпенето.

И сега, що да правим... Сутрин ставам много рано и тръгвам с количката да събирам железо. Рано требва да се ходи, знаеш ли що народ събират железо, знам и доктори и инжинери, секакъв народ. И се от беднотия, от ядове, секи нещо закъсал. Ма то и железо нема вече, дома сичко съм изнесъл, тенджери, вилици, сичко, останал съм с две вилици. Телевизора, беше един стар телевизор руски, и той замина. Ама защо ми е телевизор като тока го спреха още мама като почина, преди тя го плащаше от пенсията, а сега откъде... Днеска ако имам късмет, може два-три лева да изкарам. Единия ден си купувам хлеб, другия не. Нещо олийце, комшиите понекога и те хората дават, боб, леща та си сготвим една манджа за цела седмица. Кога има, си купувам от магазина некоя и друга наливна цигара от контрабандните, имам и малко тютюн един познат ми даде, брал по нивите. Ако много закъсам, увивам у весник и пушим. Сигурно си викаш, сиромах си, а пушиш. Пушим, излезнем навънка сам по двора, влезнем в къщата, що да правим. Пушим. Купувам си и спирт от аптеката. Седемдесе стотинки са сто грама спирт, за лев и четиресе човек може да направи главата. Ама иначе не можем да спим.

Седим нощно време и се чудим що да правим. Четвъртък ходим до един склад до гара Разпределителна да събирам кашони. Хората ме знаят там, викат: "Президента иде!". Дадоха ми много книги стари и ми стана криво да ги издадем за жълти стотинки. И сега като не обикалям четем. Това Толстой, това Достоевски, четем нощно време и чекам да стане време да излизам с количката.

Това е. Живот. Дано поне Ването, малечката да е добре. Не съм я виждал десет години вече. Ма там да е, тука нема нищо за нея, то и за нас какво остана. Остана само да се явиме пред Господ.

А Господ той нали се е с мене. И името ми такова. Понекога му викам, Боже, щом не искаш да слезнеш тука на земята, па сигурно е право ние да идеме при тебе. Да видиме и ние света от високо, с Перник, комините. Там, там, види се и нашата къща на баира... И президента не иде, ма той си е президент, неговата работа е сложна. А мойта що, да бутам количката. Мислил съм да отидем да му се представим. Ама що да му кажем, нема що:

- Аз съм Манол, Монката, ама никой не ми вика така. Никой.