Кога научаваме нещо за доброто? Никога. Доброто не се научава, ти си го донесъл със себе си преди да дойдеш, помниш ли? Може само да го губиш, животът е непрекъснато да губиш доброто, ден подир ден, зърно по зърно, дума след дума докато стигнеш съвсем сам някъде там на края. А как започва всичко, ще ти разкажа, започва с историята на Малкия червен петел.
В селския двор на баба и дядо се разхождаха всевъзможни твари, кучета, рижи котараци и кокошки. Цар на птичето царство и на целия тамошен свят беше един огромен шарен петел, величествен и надут подобно на всичко, което е непременно красиво. Бил съм на четири или пет години, там някъде, и страшно много се страхувах от този всепризнат властелин, още повече, че петелът не пропускаше да разпознае страха ми и ме нападаше всеки път щом сметнеше това за забавно. И аз се втурвах с плач при мама. На двора живееше и друг един малък червен петел, съвсем неуместен и невидим. Кокошките не му обръщаха никакво внимание и дори не побягваха радостно от него с навирени опашки, както правеха с шарения си господар. Аз пък си го харесвах Малкия червен петел, гледах го как си крачи самотен край оградата в сенките на дърветата накрай бабината градина и тъгувах заедно с него.
В началото на лятото беше, разхождах се на двора и играех с дядовото куче когато шареният петел отново ме нападна, но много по-свирепо от преди. Сигурно беше разбрал някак, че харесвам нищожния му събрат, не можеше да е друго... Здравата се уплаших, пернатият колос налиташе с разперени криле злобно в краката ми, а аз само гледах вцепенен от ужас. Дотичаха роднините и ме спасиха, а аз ги молех плачейки да дадат шарения петел на циганите, които идват да калайдисват, за да си отдъхнем, ние двамата с Малкия червен петел. Наближаваше Петровден и всички тържествено обещаха, че скоро, че още утре всички ще се отървем от шарената напаст, веднъж и завинаги.
На тържествения обяд присъстваше и петелът. Беше в огромна тава и аз отново се разплаках. Не исках да пострада, исках само циганите да го отнесат, защото знаех, че циганите изчезват, но после пак се връщат. Както цирка. После баба ми сложи тавата на масата и по селски обичай всеки започна да се храни като си взимаше почтено от своя край. Но аз не можах да хапна, въпреки, че всички твърдяха, че няма нищо по-вкусно от големия лош шарен петел и че така му се падало.
Същата вечер го срещнах. Крачеше си надменно из двора както и преди. Животът е жесток и естествен. Нима имаше нещо по-нормално от това да принесат в жертва ненужния червен петел за Петровден, моя празник в началото на лятото. Така се случва с неудачниците, никой няма да им разреши да се скитат самотни в сенките на дърветата, далече от истинския живот. Нямах вече сили да тъгувам, седнах на прага и реших, че от тоя момент нататък и аз ще съм като Малкия червен петел.
Вече не обичах да ходя в сладкарница "Захарно петле", не харесвах ветропоказателите, те ми напомняха на моя малък червен приятел. Светът вече не ме интересуваше толкова, а само какво се случва в сенките по края му. Живеех сам защото като си сам нищо не се губи. Докато една сутрин се събудих пораснал и разбрах, че някой някога е измислил песен за Малкия червен петел. И тогава с тая песен всичко започна отново.
0 коментара:
Публикуване на коментар