ЧОВЕКЪТ С КОСТЮМА

Мразя неделите!

Неделите значат, че нещо си отива. Нима има нещо по-безнадеждно от неделен провинциален следобед!? Такъв като днешния.

Гледам към скалистите хълмове отсреща, това правя през целия си живот. Къщата и битието ми са тихи и оскъдни, но от тях понякога се виждат чудесни неща. Не е важно какво имаш, важно е какво виждаш.

Всичко си е вън, кантонът, железопътната линия и шосето. Само Той е друго, Човекът с костюма. Върви плътно до скалите, покрай него бавно се изтеглят дългите кервани тръгнали на запад към границата. А есенният вятър роши дългите му бели коси. Прилича на слепец или дете, докосва с ръка стената, за да не загуби пътя си. После пресича шосето и се спуска внимателно към железопътната линия. Възрастен е. Може да е на педесет, а може и на много повече, мъжете в костюми нямат възраст.

Къде ли е тръгнал Човекът с костюма? Как странно пресича охрената гледка отатък, колко е чужд и непонятен, нещо, което не се случва в ритъма и с волята на съществуващото. И защо е така празнично облечен в този тих и далечен ден? Не зная, може да е някой странен панаирджийски маг, който се е заприказвал с дечурлигата и сега бърза да догони приятелите си...

Става ми сладко и хубаво. Не чувам свирката, нито тревожните викове, събуждам се от приказката едва щом всичко се е случило. Погледът се избистря, вече виждам спрелия влак и отчаяните машинисти. Човекът с костюма лежи леко встрани, а обърканите пътници се лутат малко по-нататък и се опитват да скрият децата си. Влакът непременно ще закъснее, но Човекът с костюма е стигнал до края на пътя си.

Какъв чуден човек само!... С какво уважение и достойнство отиде до срещата си. Някои хора смятат, че смъртта не е за тях и умират млади, други са толкова вторачени в отвъдното, че доживяват до дълбоки старини. Но никой освен Човекът с костюма няма власт над Нея.

Видях го да върви нататък, а есенният вятър да роши дългите му бели коси.