ДЕ Е БЪЛГАРИЯ

Кое е важно? Камъните , историята, лъжите и всичко останало?... Глупости!

Животът на всеки един от нас започва от една такава къща, там някъде накрай света. Тази се намира в малко село, чието име вероятно никога не сте чували и чието име вероятно никога няма да чуете отново. Железарци. Намира се сгушено между прекрасни зелени хълмове на границата между търновски и търговишки окръг, в самото сърце на България.

Къщата е построена от човек на име Боню Белчев, българин роден през 1892. Купил в селото малко земя, малко гори, прехранвал се като произвеждал дървени въглища. После построил училище, от дялан камък, дебели греди и кал. Дошли чиновниците от тогавашното Министерство на Просвещението, не им харесало дето училището било в бонювия двор и не го одобрили. Боню Белчев не се отказал, развалил сградата, камък по камък, греда по греда, керемида след керемида. Пренесъл ги на гръб една по една, подредил ги в същия ред и посока и накрая селото имало училище. После дошли шумкарите. Помогнал им с нещо Боню Белчев, а през декември 1943 година жандармите го извели и го разстреляли. Къщата на Боню Белчев с паметната плоча е цялото му наследство и всичко, което се помни за този човек.

После властта се сменила. Взели на хората всичко, всичко и нямало защо вече да чоплят бедната земя в това село сгушено между прекрасни хълмове на границата между търновски и търговишки окръг. За спомен от ония времена са останали няколко железни чудовища, които все още изглеждат точно толкова ужасно, колкото в самото начало. Това са военни камиони замислени да триумфират във войната срещу всяка свобода, в България имаше хиляди от тях, скрити в тайните си военни леговища. Сега тези железни бандити продължават да работят за Пъкъла като участват в изсичането на хубавите гори наоколо, онези от които Дядо Боню Белчев някога правил дървени въглища.

Освен железата и тъмните им помощници, в село Железарци няма много движение. Там са вечните баби и някои небръснати призрачни хора, които по цял ден обикалят за щипка тютюн. Преди месец обрали кабелите от къщата, разрушили училището и взели всичко възможно. Какво да се прави, беднотия!

Има също няколко патки и куче. По стар български обичай, то е много сръчно да улавя подхвърлен хляб, но не умее да си намери нищо за хапване.

Напускаме село Железарци в тоя прекрасен майски ден. По стария живописен път надолу покрай разрушеното училище. И все пак не е толкова страшно. Защото нито пустинната безнадежност, нито железните чудовища могат да унищожат духа на село Железарци. Той живее с наследниците на Боню Белчев, човекът пренесъл на гърба си училището.

Те отглеждат цветя.

Учат децата да рисуват.

Накрая, а всъщност в Началото е моята дъщеря Мария, пра-пра внучката на Боню Белчев, тя тепърва ще воюва за своята свобода, за да разбере накрая, че човекът е по-силен от всичко!