Зад сградата, в която работя има много храсталаци, а там живеят най-различни чудесни твари - таралежи, гущерчета, охлювчета, кой ли не. В дърветата на дивата поляна живее и една мъничка катеричка. Най-много обичам да се виждам с нея понеже всеки път си спомням две неща: как двегодишната ми дъщеря казва "Катеричка Брумбубелка" и за една много стара таткова снимка.
За съжаление тази черно-бяла фотография се загуби някъде. Тя е от санаториума във Владая от края на петдесетте. Там баща ми посрещнал двайстата си годишнина с диагноза туберколоза. Сигурно му е било много страшно толкова болен в пролетта на светлия му живот. Всеки ден, за да го развесели, на гости му идвала една катеричка, баща ми я хранил от ръка и някак успял да се снима така с нея. Странно, защото доколкото знам катеричките са свободолюбиви същества, които се реят из клоните на дърветата и никога, ама никога не слизат долу да си говорят с нас. Баща ми оздравял, когато бях малък понякога той отваряше своя шкаф с безценности, разглеждаше усмихнат снимката и ми разказваше за своята приятелка катеричка.
Днес се навършват седем години откакто татко си отиде. Катеричката също я няма, видях я да лежи тази сутрин на пътя, който започва отатък нейните дивни дървета.
2 коментара:
Благодаря ти, че ми напомняш за баща ти! Защото за мен е чест и удоволствие да си спомням както за него, така и за моя баща - истински герои на онова време, което за жалост не ставаше за живеене.
Но нали знаеш, че героите са такива, защото не могат да са други.
naistina super post!
Публикуване на коментар